Когато играта на карти свършваше, аптекарят и лекарят почваха домино, а Ема сменяше мястото и се облакътяваше на масата, за да прегледа „Илюстрасион“. Тя носеше своя журнал за моди; Леон сядаше до нея; разглеждаха заедно рисунките и се дочакваха един друг, за да обърнат страниците. Често тя го помолваше да й рецитира стихове; Леон ги издекламирваше провлечено, като на любовните места старателно правеше гласа си да замира. Но шумът от доминото я дразнеше; господин Оме беше силен в играта и биеше Шарл с двойки от по шест точки. Сетне, като стигаха до определените триста бройки, те се обтягаха пред камината и скоро задрямваха. Огънят гаснеше в пепелта; чайникът се опразваше; Леон все още четеше. Ема го слушаше, обръщайки машинално лампения абажур от прозирен плат, на който бяха изрисувани пиеро в каляски и танцувачки по въже с прътовете им за равновесие. Леон спираше и посочваше задрямалата аудитория; тогава те заговорваха шепнешком и разговорът им се струваше още по-приятен, защото никой не ги чуваше.
Така между тях се установи нещо като съдружие, постоянна размяна на книги и романси; господин Бовари, който не беше много ревнив, не се учудваше от това.
На именния си ден той получи хубава френологическа глава, цялата, чак до гърдите, нашарена с цифри и боядисана в синьо. Тоя подарък беше едно внимание от страна на помощника. Имаше още много други внимания от негова страна, той дори изпълняваше поръчки в Руан, които лекарят му правеше; а когато книгата на един романист извади на мода месестите бодливи растения, Леон купи от тях за госпожата и й ги донесе, държейки ги на коленете си, докато се возеше с „Лястовицата“, като си избоде пръстите от шиповете им.
Тя поръча да направят пред прозореца й полица с преградка за саксиите й. И помощникът си нареди висяща градинка; те се виждаха от прозорците си, когато се занимаваха със своите цветя.
Измежду прозорците в градеца имаше още един, на който по-често се виждаше човек; през неделните дни от сутрин до вечер и всеки следобед, когато денят биваше светъл, на едно таванско прозорче се очертаваше тънкият профил на г. Бине, наведен над струга си, еднообразното бръмчене на който се чуваше чак в „Златен лъв.“
Една вечер, като се върна в къщи, Леон намери в стаята си килимче от кадифе и вълна, извезано с листа на светъл фон, и извика г-жа Оме; Оме, Жюстен, децата, готвачката, каза дори и на шефа си; всички искаха да видят килимчето; защо жената на лекаря проявяваше такава щедрост към помощника? Това им се видя чудно и накрай решиха, че тя му е приятелка.
Той сам караше да мислят това. Така непрестанно разправяше за нейното очарование, за ума й, че веднъж Бине много грубо му отвърна:
— Та какво ми е мене, щом не съм от нейното общество!
Той се измъчваше, че не може да измисли по какъв начин да й се обясни; и постоянно в колебание между страха да й стане неприятен и срама, че е толкова малодушен, плачеше от отчаяние и от страст; после вземаше енергични решения; пишеше писма, които късаше, отлагаше за друг път, когато пак не се осмеляваше. Често тръгваше с намерение да се реши на всичко, но това решение бързо се изпаряваше, щом видеше Ема, а когато дойдеше Шарл и го поканеше да се качи в кабриолетчето му, за да посетят заедно някой болен, той веднага се съгласяваше, покланяше се на госпожата и излизаше. Нали все пак мъжът й беше част от нея?
Що се отнася до Ема, тя съвсем не се питаше, за да разбере дали го обича. Любовта, мислеше тя, трябва да дойде изведнъж със силен гръм и мълнии, тя е небесен ураган, който връхлита живота, преобръща го, изтръгва волите като листа и завлича цялото сърце в пропастта. Тя не знаеше, че когато водосточните улеи са задръстени, дъждът прави езера по терасите на къщите и живееше така в сигурност, когато внезапно съзря една пукнатина в стената.
V
То беше през един неделен февруарски ден следобед, когато валеше сняг.
Бяха тръгнали всички — г. и г-жа Бовари, Оме и г. Леон, да видят на половин левга от Йонвил в долината една предачна фабрика за лен, която сега се уреждаше. Аптекарят водеше със себе си Наполеон и Атали, за да ги разходи, а Жюстен ги придружаваше, нарамил чадърите.
Всъщност нищо не беше по-малко любопитно от това „любопитно“ нещо. Обширно празно място, дето бяха нахвърляни между купове пясък и чакъл няколко зъбчати, ръждясали вече колела, обкръжаваше дълга четириъгълна постройка, надупчена с много прозорчета. Тя не беше довършена и между гредите на покрива се виждаше небето. На върха, вързана за гредичка, стърчеше китка слама и класове и нейните трицветни ленти плющяха от вятъра.
Оме разправяше. Той обясняваше на компанията бъдещото значение на това предприятие, изчисляваше издръжливостта на пода, дебелината на стените и много съжаляваше, че няма бастун със сантиметри, какъвто г. Бине имаше за своя лична употреба.
Ема, която го бе хванала под ръка, се облягаше леко на рамото му и гледаше в далечината слънчевия диск, който излъчваше през мъглата своята ослепителна бледност; после тя извърна глава: Шарл беше наблизо. Каскетът му бе нахлупен до веждите и двете дебели устни потреперваха, което придаваше на лицето му някакъв глуповат израз; дори гърбът му, неговият спокоен гръб я дразнеше, а в редингота се виждаше цялото безличие на оня, който го носеше.
Докато го гледаше, вкусвайки така някаква извратена наслада в раздразнението си, Леон приближи една крачка. Студът, от който бе побледнял, сякаш бе изписал на лицето му още по-нежен копнеж; малко широката яка на ризата оставяше да се вижда между връзката и шията кожата му; крайчецът на ухото се подаваше под кичур коси, а сините му големи очи, дигнати към облаците, се сториха на Ема по-бистри и по-хубави от ония планински езера, дето се оглежда небето.
— Клетнико! — извика неочаквано аптекарят.
И отърча при сина си, който току-що бе нагазил във варта, за да боядиса обувките си бели. От укорите, с които го обсипваше баща му, Наполеон почна да реве, а Жюстен се опитваше да изчисти обущата му с връзка слама. Трябваше обаче нож; Шарл предложи своя.
„Ах! — помисли тя. — Той носи в джоба си нож като селяк!“
Почна да пада скреж и те се върнаха в Йонвил.
Вечерта госпожа Бовари не отиде у съседите и когато Шарл излезе, щом се почувства сама, сравнението изпъкна отново с яснотата на почти непосредствено усещане и с онова удължаване на перспективата, което споменът придава на нещата. Загледана от леглото си в пламтящия огън, тя отново както през деня видя изправения Леон, натиснал с една ръка бастунчето си до огъване, с другата хванал Атали, която спокойно смучеше парче лед. Той й се струваше очарователен; не можеше да се откъсне от него; спомняше си го в други положения, в други дни, казани от него думи, звука на гласа му, него целия; и протегнала устни като за целувка, тя повтаряше: „Да, очарователен, очарователен!… Дали не е влюбен? — питаше се тя. — И в кого? Но, разбира се, в мене!“
Всички доказателства за това изведнъж изпъкнаха, сърцето й подскочи. Пламъкът на камината хвърляше на пода весел отблясък; тя се простря по гръб и протегна ръце.
Тогава започна вечната жалба: „О, да би искало провидението! И защо пък не? Кой пречи?“
Когато Шарл се върна в полунощ, тя се престори, че се пробужда и тъй като той вдигаше шум, събличайки се, тя се оплака от силно главоболие; сетне небрежно запита как е минала вечерта.
— Господин Леон — каза той — си отиде рано.
Тя не можа да сдържи усмивката си и заспа с душа, преляла от ново очарование.
На следния ден привечер я посети г. Льорьо, търговец на галантерия. Сръчен човек беше тоя дюкянджия.
Роден в Гаскония, но станал нормандец, към южняшката си бъбривост той притури и кошоазко хитроумие. Неговото тлъсто, отпуснато, безбрадо лице беше сякаш боядисано с настойка от светъл реглис20, а бялата му коса правеше още по-жив острия блясък на черните му очички. Не се знаеше какъв е бил по-рано: едни казваха — пътуващ продавач, други — банкер в Руто. Онова, което се знаеше, бе, че той правеше наум такива сложни сметки, които плашеха дори Бине. Беше вежлив до прекаленост, кръстът му винаги бе полупречупен като на човек, който се покланя или кани някого.