Жените на жителите се възхищаваха от нейната пестеливост, пациентите — от учтивостта й, бедните — от нейното милостиво сърце.
Ала тя беше преизпълнена от въжделения, от бяс, от злоба. Тая рокля с прави гънки тулеше едно развълнувано сърце и тия устни, толкова свенливи, не изричаха неговата мъка. Тя беше влюбена в Леон и търсеше самота, за да може свободно да се наслаждава на неговия образ. Неговата поява смущаваше сладостта на тия размисли. Ема изтръпваше от звука на стъпките му; после в негово присъствие вълнението спадаше и от него оставаше само безпределно учудване, което се превръщаше накрай в тъга.
Когато Леон си излизаше от тях безнадежден, не знаеше, че тя става подире му, за да го види по улицата. Тя се безпокоеше за всички негови постъпки, дебнеше лицето му; измисли цяла история, за да намери предлог да посети стаята му. Жената на аптекаря й се струваше щастлива, защото спи под един покрив с него, и нейните мисли постоянно кацаха по тая къща, както гълъбите на „Златен лъв“, които идваха там да потопят розовите си крачка и белите си криле в капчуците на стрехите. Ала колкото по-ясно сега виждаше любовта си, толкова по-силно я отблъсваше, за да не проличи и за да я намали. Искаше й се Леон да долови тая любов; и си въобразяваше разни случайности, катастрофи, които биха й помогнали. Несъмнено сдържаше я леността или страхът, а също така и срамът. Струваше й се, че го е отблъснала много далеч, че вече е късно, че всичко е загубено. Ала после гордостта, че може с радост да си каже: „Аз съм добродетелна“, да се оглежда в огледалото, като взема примерни пози, я утешаваше донякъде за жертвата, която смяташе, че прави.
Тогаз жаждата на плътта, властните желания за пари и тъгата от страстта й, всичко се смеси в една-единствена мъка; вместо да извърне мисълта си от нея, тя още повече я сплиташе с тая мъка, възбуждайки се сама към страдание, като постоянно търсеше случаи за това. Тя се раздразваше от едно лошо поднесено ястие или от полуотворена врата, страдаше за кадифето, което можеше да има, за щастието, което й липсваше, от твърде извисените си мечти и от твърде тясната си къща.
Но онова, което я отчайваше, бе, че Шарл, както изглежда, не подозираше нейното мъчение. Неговата увереност, че й дава щастие, й се струваше глупашко оскърбление, а спокойната му сигурност, отгоре на всичко — неблагодарност. Та за кого беше тя добродетелна? Не беше ли той пречка за всяко щастие, причина за всяка злочестина, подобно на остър шип в тия сложни ремъци, които я стягаха от всички страни?
И така, тя прехвърли единствено върху него многоликата омраза, родена от отегчението, и всяко усилие да намали тая омраза само я увеличаваше; защото тая безполезна мъка се прибавяше към другите причини на отчаянието й и още повече засилваше отдалечаването от него. Собствената й кротост я караше да се бунтува. Делничността на обикновения семеен живот я тласкаше към мечтания за разкош, съпружеската нежност — към прелюбодеяние. Искаше й се Шарл да я бие, за да може с по-голямо право да го мрази, да отмъщава. Понякога се учудваше на жестоките мисли, които минаваха през ума й; а трябваше да продължава да се усмихва, да се чува сама как повтаря, че е щастлива, да оставя другите да мислят, че е така!
И все пак това лицемерие й беше противно. Обземаха я изкушения да избяга някъде далеч с Леон, за да опита нов жребий; но веднага в душата й се откриваше неясна пропаст, пълна с мрак.
„А и той вече не ме обича — мислеше тя. — Какво да правя? Чия помощ да чакам, каква утеха, какво облекчение?“
И оставане смазана, задъхана, неподвижна, ридаеше тихо и сълзите й течаха.
— Защо не кажете на господаря? — питаше я прислужницата, когато влизаше при нея през тия кризи.
— Това е от нерви — отговаряше Ема. — Не му казвай нищо, защото ще се натъжи.
— Ах — продължаваше Фелисите, — вие сте също като Герина, дъщерята на чичо Герин, рибар в Поле, с която се запознах в Диеп, преди да дойда у вас. Тя беше толкова тъжна, толкова тъжна, че когато човек я видеше изправена на прага на къщата, изглеждаше като траурно платно, провесно на вратата. Болката й, както изглежда, беше нещо като мъгла в главата и нито лекарите, нито свещеникът можаха да й помогнат. Щом я хванеше много силно, тя отиваше съвсем самичка край морето и когато митническият поручик правеше обиколката си, често я намираше простряна по очи и разплакана върху морските камъчета. Сетне, след като се омъжи, разправят, че й минало.
— А пък мене — казваше Ема — това ме сполетя след сватбата.
VI
Една вечер, седнала до отворения прозорец, тя гледаше Лестибудоа, клисаря, който подкастряше чемширите, когато неочаквано чу камбаната за вечерня.
Беше началото на април, когато игликите цъфтят, когато марен вятър минава над прекопаните лехи и градините, също като жените, сякаш се пременят за летните празници. През пръчките на беседката и отвъд в далечината сред ливадите се виждаше реката, дето чертаеше своите волни извивки. Привечерната мъглица минаваше през безлистните тополи, засеняйки техните очертания с модър цвят, по-блед и по-прозирен от най-нежния тюл, закачен на клоните им. В далечината вървеше добитък; не се чуваха нито стъпките му, нито мучения; а камбаната, която биеше непрестанно, лееше в пространството своята мирна жалба.
Под тоя повтарян звън мисълта на младата жена се зарея в далечните й спомени от детинството и от пансиона. Спомни си големите свещници на олтара над вазите с цветя и над дарохранителницата с колонки. Поиска й се да потъне както някога в дългата редица бели забрадки, прошарена тук-там с черно от коравите качулки на сестрите-монахини, склонени над молитвените столове; в неделните дни през литургията, когато дигнеше глава, тя съзираше образа на светата Дева сред виещия се синкав дим на тамяна, който възлизаше. И тогава я обзе някакво умиление; почувства се отпаднала и съвсем изоставена, като птиче перце, завъртяно от буря; и така, без сама да съзнава, тя се запъти към църквата, готова на всякакъв обет, стига да можеше да стопи душата си и цялото й съществуване да изчезне в него.
На площада срещна Лестибудоа, който се връщаше от църква; за да не му се намали надницата, той предпочиташе да прекъсне работата си и сетне пак да я продължи и затова биеше камбаната, когато му беше удобно. А от друга страна, по-ранното биене на камбаната предупреждаваше децата за урока по вероучение.
Някои деца вече бяха дошли и играеха на топка по плочите на гробището. Други, възседнали като кон стената, бяха размахали нозе и сечаха с дървените си обуща високата коприва, поникнала между ниския зид и последните гробове. То беше единственото зелено място; всичко останало бе само каменни плочи, посипвани постоянно със ситен прах, макар клисарят да ги измиташе.
Обути в терлици, децата тичаха там като по паркет, приготвен за тях. И виковете им се чуваха през бумтежа на камбаната. Той отслабваше заедно с люлеенето на дебелото въже, спуснато от камбанарията, което влачеше единия си край по земята. Минаваха лястовици с къси викове и режеха въздуха със своя остър летеж, прибирайки се в гнездата си под керемидите на капчука. Някаква лампа светеше в дълбочината на църквата, т.е. не лампа, а фитил на кандило в провесена стъклена чашка. Отдалеч светлината му беше като белезникаво петно над маслото. Дълъг слънчев лъч минаваше през източната част на църквата и от това ниските места и ъглите ставаха по-тъмни.
— Де е свещеникът? — попита госпожа Бовари едно момченце, което клатеше в разширената дупка въртящата се преграда на вратата.
— Сега ще дойде — отговори детето.
И наистина вратата към жилището на свещеника скръцна и абат Бурнизиан се появи; децата безредно отърчаха към църквата.
— Ах, тия мързеливци! — измърмори духовникът. — Винаги все същите!
И като дигна един разпокъсан учебник по вероучение, който беше ритнал, добави:
— Нямат почит към нищо!
Ала щом съзря госпожа Бовари, той каза: