Шарл се изкачи на първия етаж, за да види болния. Намери го в леглото му, изпотен под завивките и запратил надалеч нощната си шапчица. Той беше дебел, нисък човек, към петдесетгодишен, с бяла кожа, синеок, с плешив лоб и с обици на ушите. На стол до него беше сложено голямо шише с ракия, от което той си наливаше от време на време, за да се ободрява; но щом видя лекаря, възбуждението му спадна и вместо да псува, както правеше от дванадесет часа насам, почна тихичко да стене.
Фрактурата беше проста, без никакво усложнение. Шарл не би могъл да си пожелае по-лек случай. И като си спомни как се държаха неговите професори пред болните, той ободри своя пациент с всевъзможни шеги — хирургически ласки, подобни на маслото, с което се смазва оперативният нож. За да направят шини, пратиха да търсят в коларницата сноп летви. Шарл избра една от тях, наряза я на парчета, изглади я с къс стъкло, докато прислужницата дереше чаршафи за бинтове, а госпожица Ема се опита да шие възглавнички. Тъй като тя се забави много, докато намери кутията си с нещата за шиене, баща й се раздразни, тя не отговори нищо, но като шиеше, бодеше пръстите си и след това ги туряше в уста, за да изсмуче кръвта.
Шарл остана изненадан от белината на ноктите й. Те бяха лъскави, заострени, по-изчистени от диепските украшения от слонова кост и подрязани във вид на бадеми. Ръцете й обаче не бяха хубави, не достатъчно бледи може би и малко сухи в ставите; бяха също така много дълги и без меки извивки в линиите. Онова, което беше хубаво у нея, бяха очите — кафяви, те изглеждаха черни от ресниците и нейният поглед идеше право към вас с някаква наивно детска смелост.
След като лекарят направи превръзката, той бе поканен от самия г. Руо да хапне един залък, преди да си тръгне.
Шарл слезе в обширното помещение на партера. Два прибора със сребърни потири бяха поставени върху масичка до широко легло с балдахин, покрито с басма, нашарена с фигури на хора, които изобразяваха турци. Лъхаше мирис на перуника и на влажни чаршафи, който идеше от високия дъбов скрин, сложен срещу прозореца. В ъглите бяха наредени на пода чували с жито. Те не бяха се побрали в съседния хамбар, за където водеха три каменни стъпала. Като украса на помещението насред стената, зелената мазилка на която се лющеше, беше закачена на гвоздей една глава на Минерва, нарисувана с черен молив и сложена в златна рамка, под която с готически букви беше написано: „На скъпия ми татко“.
Приказваха отначало за болния, сетне за времето, за големите студове, за вълците, които скитаха нощем из полето. На госпожица Руо никак не й беше весело на село, особено сега, когато почти единствено върху нея тежаха грижите за чифлика. Тъй като помещението беше хладно, докато ядеше, тя трепереше и от това нейните сочни устни леко се разтваряха: когато млъкваше, имаше навик да ги захапва.
Шията й излизаше от бяла, обърната якичка. Черните й коси, на които всяка от двете половини изглеждаше изваяна от един къс — толкова гладки бяха те, — се разделяха от тънка рязка, която вървеше по извивката на главата й, оставяйки да се вижда само крайчецът на ухото, и се събираха отзад в разкошен кок с една вълниста извивка към слепите очи, каквато селският лекар виждаше за пръв път през живота си. Страните й бяха розови. Тя носеше като мъж лорнет с рогова рамка, пъхнат между две копчета на корсажа.
Когато, преди да тръгне, Шарл се качи да се сбогува с чичо Руо и след това се върна в долната зала, той я завари там изправена, опряла чело до стъклата на прозореца, загледана в градината, дето вятърът бе съборил прътовете за фасула. Тя се обърна и го попита:
— Търсите ли нещо?
— Камшикът ми, моля — отговори той.
И почна да го търси под леглото, зад вратата, под столовете; камшикът беше паднал на земята между чувалите и стената. Госпожица Ема го съзря; тя се наведе над чувалите с жито. Шарл от любезност се спусна и тъй като бе протегнал ръка със същото движение, почувства как гърдите му докоснаха гърба на девойката, наведена под него. Тя се изправи, цяла изчервена, и го погледна през рамо, подавайки му волския бич.
Вместо да отиде след три дни в Берто, както бе казал, Шарл още на следния ден пристигна, а после се отбиваше редовно дваж в седмицата, без да се смятат неочакваните посещения, които правеше от време на време, уж като че без да мисли за това.
Впрочем всичко вървеше добре; излекуването стана по всички правила и след четиридесет и шест дни, когато хората видяха как чичо Руо се опитва да ходи сам из своята къщурка, почнаха да мислят, че г. Бовари е много способен човек. Чичо Руо казваше, че най-видните лекари от Ивето, а дори и от Руан не биха могли да го излекуват по-добре.
Колкото за Шарл, той не се и питаше защо му е приятно да ходи в Берто. И да бе се замислил за това, несъмнено щеше да обясни усърдието си със сериозността на случая или може би с възнаграждението, което очакваше. Но дали това беше причината, поради която тия негови посещения в чифлика сред жалките залисии на неговия живот се превръщаха в чудесно изключение? През тия дни той ставаше рано, препускаше в галоп, пришпорваше коня си, после слизаше, за да избърше обувките си в тревата, и преди да влезе, слагаше черните си ръкавици. Той обичаше да се вижда как пристига в двора, да усеща до рамото си вратнята, която се завърта, да чува петела, който пее на стобора, и да гледа слугите, които идат да го посрещнат. Обичаше хамбара и оборите; обичаше чичо Руо, който го тупаше по дланта, наричайки го свой спасител; обичаше малките обувки на госпожица Ема по измитите плочи на готварницата; токовете я правеха малко по-висока и когато тя вървеше пред него, дървените подметки подскачаха и хлопаха сухо по кожата на горната част на обувките.
Тя винаги го изпращаше до първото стъпало на площадката. Когато конят му не беше докаран, почакваше. Обикновено бяха се вече сбогували, затова не приказваха; вятърът ги обгръщаше, развявайки немирните коси на тила й, или раздвижваше на бедрата й шнуровете на престилката, които се извиваха като знаменца. Един ден — беше почнало да се затопля — кората на дървесата се оцеждаше по двора, снегът по покривите се топеше, тя стоеше на прага; отиде да вземе чадърчето си, отвори го; чадърчето от сивосинкава коприна, през която минаваха слънчевите лъчи, осветяваше с менливи отражения бялата кожа на лицето й. Под него тя се усмихваше от приятната топлота; и чуваше се как падат една след друга водните капки върху опънатата коприна.
През първите дни, когато Шарл отиваше в Берто, госпожа Бовари — младата, не пропускаше да пита за болния и дори в приходно-разходната книга, която водеше, бе отделила за г. Руо цяла чиста страница. Но когато научи, че той има дъщеря, засъбира сведения и узна, че госпожица Руо, възпитана в Манастира на урсулинките, е получила, както се казва, изискано възпитание, че тя следователно знае танци, география, рисуване, че знае да шие на гергеф и да свири на пиано. То беше върхът на всичко!
„Затова, значи — казваше си тя, — той сияе, когато знае, че ще я види, затова облича новата си жилетка, без да мисли, че дъждът може да я повреди! Ах, тая жена, тая жена!…“
И инстинктивно я намрази. В началото облекчи мъката си със загатвания. Шарл не ги разбра; след това със забележки, уж случайни, на които той не отговаряше от страх тя да не избухне; най-сетне с остри запитвания, отправени внезапно, на които той не знаеше какво да отговори. Отде накъде той още ходи в Берто, щом г. Руо е оздравял и когато тия хора още не са платили? А то е — защото там има една личност, една, която умее да води разговор, да бродира, една издигната духовно жена. Това обича той: на него му дай градски госпожици! И тя отново почваше:
— Дъщерята на чичо Руо — градска госпожица! Хайде де! Дядо им беше овчар и имат братовчед, който насмалко щеше да бъде съден заради една побойническа разправия. Напразно тя се перчи толкова и в неделя ходи на черква да се показва в копринена рокля като някаква графиня. А пък оня клет човечец, бащата, ако не беше ланската рапица, мъчно щеше да изплати наема за нивите си!