Той беше бледен, с оная прекрасна бледност, която придава на пламенните южни раси величавостта на мраморни статуи. Силната му снага бе стегната в кафява дреха; малък кинжал, украсен с изрязан метал, висеше над лявото му бедро и той въртеше копнеещи очи, като показваше белите си зъби. Разправяха, че някаква полска княгиня се влюбила в него, когато го чула да пее една вечер на площада в Биариц, дето поправял лодки. Разорила се за него. Той я зарязал заради други жени и тая сантиментална слава само помагаше на неговата артистична известност. Хитроумният актьор се погрижваше дори да вмъкне винаги в рекламите си някоя поетична фраза за обаянието на личността и за чувствителността на душата си. Хубав глас, непоколебима самоувереност, повече темперамент, отколкото интелигентност, и повече надутост, отколкото лиризъм — това окончателно утвърждаваше тая чудесна натура на шарлатанин, в която се смесваха черти на коафьор и на тореадор.
Още от първата сцена той предизвика възторг. Той притискаше Лучия в прегръдките си, оставяше я, отново се връщаше, изглеждаше отчаян, имаше гневни избухвания, после — елегични низини на гласа, безкрайно нежни, и нотите излитаха от откритата му шия, преливащи от ридания и целувки. Ема се навеждаше да го види, дращеше с нокти кадифето на ложата. Тя изпълваше сърцето си с тия мелодични жалби, които се носеха проточено под съпровода на контрабасите като викове на корабокрушенци в шума на буря. Тя отново виждаше всичките опиянения и мъки, от които насмалко щеше да умре. Гласът на певицата й се струваше само о̀тек на нейното съзнание, а тая измама, която я запленяваше, беше като че нещо от нейния живот. Ала никой на тая земя не беше я обичал с подобна любов. Той не плачеше като Едгар в последната вечер под лунния блясък, когато си казваха: „До утре! До утре!…“ залата, трещеше от „браво“; почнаха отново цялата стрета35; влюбените приказваха за цветята на техния гроб, за клетви, за изгнания, за съдбовност, за надежди и когато изпяха заключителното прощаване, Ема изпусна остър вик, който се смеси със звука на последните акорди.
— Но защо — попита Бовари — тоя благородник я преследва?
— Съвсем не я преследва — отговори тя, — той е любовникът й.
— Но той се заклева да отмъсти на семейството й, когато другият, който бе дошъл преди малко, казваше: „Обичам Лучия и мисля, че тя ме обича.“ От друга страна, той си отиде под ръка с баща й. Защото нали онзи дребен, грозен човек с перо от петел на шапката е баща й?
Макар Ема да му бе обяснила още от речитативния дует, в който Жилбер разправя на господаря Аштон своите чудовищни хитрости, Шарл, виждайки фалшивия годежен пръстен, който трябва да заблуди Лучия, помисли, че това е любовен спомен, изпратен от Едгар. Всъщност той признаваше, че не може да разбере тая история поради музиката, която много пречела на думите.
— Какво от това? — каза Ема. — Мълчи!
— Но нали знаеш — рече той, наклонявайки се към рамото й, — аз обичам да си давам сметка за всичко.
— Мълчи! Мълчи! — каза тя нетърпеливо.
Лучия пристъпваше, полуподкрепяна от прислужниците си, с венец от портокалови цветове в косите и по-бледа от белия сатен на роклята си. Ема мислеше за деня на своята сватба; и се виждаше там, през житните нивя, по пътечката, когато отиваха към църквата. Но защо като Лучия тя не беше се противила, умолявала? Напротив, тя беше радостна, не забелязвайки пропастта, към която бързо вървеше… Ах, ако в свежестта на красотата си, преди измърсяването в брака и разочарованията в прелюбодеянието, би могла да повери живота си на някое голямо, сигурно сърце, тогаз, смесвайки в едно добродетелта, нежността, насладата и дълга, тя никога не би слязла от висината на подобно блаженство. Но това щастие несъмнено е лъжа, измислена, за да отчае всяко желание. Сега тя познаваше нищожността на страстите, които изкуството преувеличава. И като се мъчеше да отклони мисълта си от това, Ема си каза, че това възпроизвеждане на нейните мъки е само пластическа фантазия, приятна за очите, и дори се засмя вътрешно, с някаква презрителна жал, и то тъкмо когато в дъното на сцената под кадифената завеса на вратата се появи мъж в черно наметало.
Широкополата му испанска шапка падна от едно негово движение; и веднага инструментите и певците подеха секстета. Едгар, пламнал от ярост, надвиваше всички други със своя по-звънлив глас; Аштон му хвърляше с ниски тонове човекоубийствени предизвикателства; Лучия пееше своята остра жалба; Артур извиваше встрани срединни звуци, а високият бас на свещеника бучеше като хармониум, докато гласовете на жените, повтаряйки думите му, нежно се подемаха в хор. Бяха се наредили в една линия и жестикулираха; и гневът, отмъщението, ревността, ужасът, милосърдието и смайването излитаха едновременно от техните полуотворени уста. Оскърбеният влюбен размахваше гола сабя; дантелената му якичка подскачаше според движението на гърдите му и той се разхождаше надясно и наляво с големи крачки, като звънтеше по дъските с позлатените си шпори на меките ботуши, разширени в глезените. Той трябва да има, мислеше тя, неизчерпаема любов, за да я излива над тълпата на такива обилни потоци. Всичките й желания да не го зачита изчезнаха от поезията на ролята, която я завладяваше, и привличана към човека от измамата на действащото лице, тя се опита да си представи неговия живот, тоя шумящ, необикновен, бляскав живот, който все пак би могла да има и тя, ако случаят би пожелал. Те биха се опознали, биха се обикнали! Заедно с него тя би пътувала през всички царства на Европа, от столица в столица, споделяйки умората и славата му, събирайки цветята, които му хвърлят, бродирайки сама костюмите му; после, всяка вечер, в дъното на някоя ложа зад позлатената решетка тя би поглъщала с отворена уста излиянията на тая душа, която би пяла единствено за нея; от сцената, играейки, той би я гледал. И някакво безумие я обзе: той наистина я гледаше! Тя поиска да се хвърли в прегръдките му, за да се прислони в неговата сила като във въплъщение на самата любов, и да му каже, да викне: „Отвлечи ме, отведи ме, да заминем! За тебе, за тебе са всичкият мой пламък и всичките ми мечти!“
Завесата се спусна.
Мирисът на светилен газ се смесваше с диханието на множеството. Ветрилата, които се движеха, правеха въздуха още по-душен. Ема поиска да излезе; тълпата задръстваше коридорите и тя отново падна в креслото си със сърцебиене, което я задушаваше. Шарл, уплашен тя да не припадне, отърча до бюфета да й донесе бадемово мляко36.
Той едва можа да се върне на мястото си, защото на всяка стъпка блъскаха лактите му поради чашата, която той държеше с две ръце, и дори изля три четвърти от нея върху раменете на една руанска дама с къси ръкави, която, като усети студената течност да тече по гърба й, запищя, като че щяха да я колят. Мъжът й, собственик на предачница, нахока несръчния Бовари, и докато избърсваше с кърпичката си петната по хубавата рокля от вишнева тафта, мърмореше навъсено за обезщетение, за вреди, за заплащане. Най-сетне Шарл стигна до жена си и й каза съвсем задъхан:
— Ей богу, помислих, че ще остана там! Толкова свят!… Толкова свят!… — И добави: — Отгатни кого срещнах горе!… Господин Леон!