Тя сви рамене и вече не отвори пианото.
Ала когато минаваше край него (ако Бовари беше там), въздишаше:
— Клетото ми пиано!
А когато й дохождаха гости, не пропускаше да съобщи, че по важни причини е оставила музиката и не може вече да се занимава с нея. И те я съжаляваха. Каква загуба! Тя, с такава хубава дарба! Дори казваха и на Бовари това. Укоряваха го и особено аптекарят:
— Вие не сте прав! Никога не бива да се оставят неразработени природните способности! От друга страна, помислете, драги приятелю, че като накарате госпожата да учи, вие спестявате от музикалното образование по-късно на детето си. Аз смятам, че майките трябва сами да учат децата си. Това е мисъл на Русо, малко нова още може би, но която ще победи, уверен съм, както майчиното кърмене и ваксинацията.
И Шарл още веднъж заговори по въпроса за пианото. Ема остро отговори, че ще бъде по-добре да го продадат. Да се раздели с това нещастно пиано, което й бе давало толкова суетни задоволства, беше за госпожа Бовари нещо като самоубийство на част от самата нея.
— Ако искаш… — рече той — да вземаш от време на време по един урок, това няма най-после да ни разори.
— Но от уроците — възрази тя — има полза само ако са редовни.
И ето как тя успя да получи позволение от мъжа си да отива веднъж в седмицата в града, за да се среща с любовника си. След един месец намериха дори, че тя е направила значителен напредък.
V
Това биваше в четвъртък. Тя ставаше и се обличаше тихо, за да не събуди Шарл, който би й правил бележки, че се приготвя много отрано. След това се разхождаше из стаята, изправяше се до прозорците и гледаше към площада.
Утринната дрезгавина минаваше между стълбовете на халите и върху дома на аптекаря, капаците на който бяха затворени, личаха при бледия зрак на зората едрите букви на табелата.
Когато стенният часовник показваше седем и четвърт, тя тръгваше за „Златен лъв“, дето Артемиз й отваряше вратата, прозявайки се. Тя разравяше за госпожата засипаните с пепел въглени. Ема оставаше сама в готварницата. От време на време Ивер излизаше, впрягаше, без да бърза, и освен това слушаше стрина Льофрансоа, която, подавайки главата си в нощна шапчица от едно прозорче, го натоварваше с поръчки и му даваше обяснения, които биха объркали всеки друг. Ема потропваше с обувките си по павирания двор.
Най-сетне, след като изядеше супата си, след като навлечеше пътната си дреха, запалеше лулата и вземеше камшика си, Ивер спокойно се настаняваше на капрата.
„Лястовицата“ потегляше със ситен тръс и през първите три четвърти от левгата спираше тук и там да вземе пътници, които я чакаха край пътя, изправени пред вратниците на дворищата. Които бяха предупредили от вечерта, караха да ги чакат; някои дори бяха още в къщи, в леглата си; Ивер ги викаше, крещеше, ругаеше, сетне слизаше от капрата и отиваше да тропа силно по портите. Вятърът духаше през пукнатите прозорчета на колата.
През това време четирите пейки се изпълваха, колата се търкаляше, ябълковите градини се нижеха една след друга; и пътят между два дълги рова, пълни с жълта вода, непрекъснато се стесняваше към хоризонта.
Ема го познаваше от единия до другия му край; знаеше, че след ливадата имаше стълб, после един бряст, плевник или кантон; понякога дори, за да си създаде сама изненада, затваряше очи. Но никога не загубваше ясното чувство за разстоянието, което й оставаше да измине.
Най-сетне тухлените къщи приближаваха, земята под колелата почваше да кънти, „Лястовицата“ се промъкваше между градини, дето зад железни огради се съзираха статуи, изкуствени хълмчета с лозница на върха, подкастрени тисови дървета и люлка. После в един миг се откриваше градът.
Слизайки амфитеатрално и потънал в мъгла, той се разширяваше неясно отвъд мостовете. По-нататък откритото поле се възземаше еднообразно чак докато стигаше в далечината смътната черта на бледото небе. Там, отвисоко, цялата местност изглеждаше неподвижна като картина; закотвени кораби бяха събрани накуп в един ъгъл; реката правеше завой в подножието на зелени хълмове, а продълговатите острови приличаха на големи черни риби, спрели над водата. Комините на фабриките изпускаха огромни, тъмни, къдрави пера, които отлитаха с единия си край. Чуваше се бученето на леярниците заедно с ясния звън на църквите, извишени в мъглата. Безлистните дървета по булевардите бяха като морави храсти сред къщите, а покривите, всички мокри от дъжда, лъщяха различно според височината на кварталите. Навремени пристъп на вятър носеше облаците към хребета Сен-Катрин като въздушни вълни, които се разбиваха беззвучно в стръмния бряг.
Някакъв шемет идеше към нея, издъхнат от тия струпани съществования, и сърцето й преливаше от него, като че тия сто и двадесет хиляди души, трептящи там, бяха изпратили всички наведнъж лъха на страстите, които тя предполагаше у тях. Нейната любов възрастваше в тоя простор и се изпълваше със смута на неясния мълвеж, който идеше отдолу. А тя я възвръщаше, изливайки я навън, над площадите, над местата за разходка, над улиците, и старият нормандски град се открояваше пред очите й като някаква безпределна столица, като някакъв Вавилон, в който тя влизаше. Тя се опираше с двете си ръце на прозорчето, вдишвайки вятъра; трите коня галопираха. Камъните скърцаха в калта, дилижансът се олюляваше и Ивер викаше отдалеч на каруцарите по пътя, а жителите, които бяха нощували в Боа-Гийом, се спускаха по склона спокойно в своите малки семейни коли.
Спираха пред градската бариера; Ема разкопчаваше дървените обувки, надянати над кожените, слагаше си други ръкавици, оправяше шала си и двадесет крачки по-нататък излизаше от „Лястовицата“.
В тоя час градът се събуждаше. Търговските служещи, с гръцки шапчици, излъскваха витрините, а жени, с кошници, опрени на хълбоците, викаха звънливо, на промеждутъци, по ъглите на улиците. Тя вървеше с наведени очи до самите стени, усмихната от удоволствие под спуснатия чер воал.
От страх да не я видят тя обикновено не избираше най-късия път. Пъхаше се в тъмните улици и пристигаше цяла в пот в долния край на улица Насионал, близо до чешмата, която се намира там. Това е кварталът на театъра, на кафенетата и на леките жени. Често край нея минаваше кола, пренасяща някой декор, който се подрусваше. Прислужници от кафенетата, с престилки, посипваха с пясък плочите между зелените дръвчета. Лъхаше на абсент, на пури и на стриди.
Тя завиваше в една улица; познаваше го по накъдрените коси, които се подаваха под шапката.
Леон, на тротоара, продължаваше да върви. Тя тръгваше подире му до хотела; той се качваше, отваряше вратата, влизаше… Как се прегръщаха!
След целувките думите се надпреварваха. Разправяха си скърбите през седмицата, предчувствията, тревогите за писмата; ала сега всичко се забравяше и те се гледаха право в лицата с чувствени смехове и с възгласи от нежност.
Леглото беше широко, махагоново легло във вид на ладия. Завесите от червена коприна, които се спускаха от потона, образуваха съвсем нисък свод над широкото възглаве; и нищо в света не беше по-хубаво от нейната тъмнокоса глава и нейната бяла кожа, които изпъкваха върху тоя червен цвят, когато със свенлив жест тя сключваше двете си голи ръце, за да скрие лицето си.
Топлата стая с дебелия килим, с лекомислените украшения и със спокойната светлина сякаш беше напълно пригодена за интимности на страстта. Пръчките на корнизите завършваха като стрели, медните закачалки на завесите и големите топки от каминната преграда блясваха веднага щом проникнеше слънце. Върху камината между светилниците имаше две от ония големи раковини, в които, когато ги долепиш до ухо, се чува шумът на морето.
Колко обичаха те тази стая, изпълнена с веселост, макар че беше с малко излиняло велелепие! Винаги намираха мебелите на същите им места, а понякога фуркети, които тя беше забравила миналия четвъртък под подставката на часовника. Обядваха до камината на малка, украсена с палисандър масичка. Ема режеше, слагаше късчета в чинията му, като го обсипваше с всевъзможни гальовни думи, и се смееше със звънлив и безпътен смях, когато пяната на шампанското преливаше от тънката чаша върху пръстените по ръцете й. Те бяха така потънали в своето взаимно притежаване, че се мислеха в своя частна къща и че ще живеят там до смъртта си като двама вечно млади съпрузи. Те казваха „нашата стая, нашия килим, нашите кресла“, тя дори казваше „моите пантофи“, подарък от Леон, една нейна прищявка. Те бяха пантофи от розова коприна, по края с лебедов пух. Когато сядаше на коленете му, кракът й, станал така по-къс, висеше във въздуха и мъничкото й чехълче се държеше само на пръстите на босия й крак.