И той тръгна след нея.
Ключът се завъртя в бравата и тя отиде право към третата полица — тъй сигурно я водеше паметта й, — взе синята стъкленица, измъкна запушалката, пъхна вътре ръката си и като я извади пълна с бял прах, почна да го гълта направо.
— Спрете! — извика той, като се хвърли към нея.
— Мълчи! Ще дойдат…
Той беше в отчаяние, той искаше да вика другите.
— Не казвай нищо, всичко би се струпало върху господаря ти!
После си тръгна обратно, внезапно усмирена и почти със спокойно и светло съзнание за изпълнен дълг.
Когато Шарл се върна в къщи, потресен от вестта за описа, Ема току-що бе излязла. Той вика, плака, падна в несвяст, но тя не се връщаше. Де можеше да бъде? Той праща Фелисите у Оме, у Тюваш, у Льорьо, в „Златен лъв“; и в паузите на мъката си виждаше името си погубено, състоянието — разсипано, бъдещето на Берта — разбито! По каква причина?… Ни думица! Той чака до шест часа вечерта. Най-сетне не можеше повече да се сдържа и като си въобрази, че е заминала за Руан, той тръгна по Големия път, вървя половин левга, не срещна никого, почака още и се върна.
Тя си бе дошла.
— Какво имаше?… Защо?… Обясни ми…
Тя седна при масичката си и написа писмо, което бавно запечати, прибавяйки датата на деня и часа. Сетне каза с тържествен тон:
— Ще го прочетеш утре; сега, моля те, не ми задавай повече ни един въпрос!… Не, нито един!
— Но…
— Ох, остави ме!
И се простря цяла на леглото си.
Събуди я някакъв тръпчив вкус в устата. Видя Шарл и затвори очи.
Тя с любопитство се наблюдаваше, за да разбере дали не се мъчи! Но не! Още нищо. Чуваше тракането на часовника, шума на огъня и дишането на Шарл, изправен до възглавницата й.
„Ах! Смъртта не била голяма работа! — мислеше тя! — Ще заспя и всичко ще свърши!“
Пи глътка вода и се обърна към стената.
Тоя противен вкус на мастило продължаваше.
— Жадна съм!… Ох! Много съм жадна!…
— Но какво ти е? — каза Шарл, като й подаваше чашата.
— Нищо!… Отвори прозореца… Задушавам се!
Дойде й повръщане, толкова ненадейно, че едва успя да вземе кърпичката си под възглавницата.
— Махни я! — каза бързо тя. — Хвърли я!
Той й зададе въпроси; тя не отговори. Лежеше неподвижно от страх, че най-малкото движение ще й причини повръщане. Но сега усети студ, който се качваше от нозете до сърцето й.
— Ах! Ето че почва! — промълви тя.
— Какво казваш?
Тя въртеше глава с кротко, пълно с мъка движение, като в същото време отваряше челюсти, сякаш на езика й имаше нещо много тежко. В осем часа повръщането започна отново.
Шарл забеляза, че в дъното на легена имаше нещо като бели зрънца, полепени о стените на порцелановия съд.
— Това е необикновено! Странно! — повтори той.
Ала тя с твърд глас каза:
— Не, лъжеш се!
Тогава внимателно и едва ли не като че я галеше, той пъхна ръката си под стомаха й. Тя извика остро. Той се дръпна съвсем изплашен.
После тя почна да стене, отначало тихо. Силна тръпка разтърси раменете й и тя стана по-бяла от чаршафа, в който се вкопчваха сгърчените й пръсти. Неравният й пулс сега почти не се усещаше.
Капчици пот се стичаха по синкавото й лице, което сякаш се беше съсирило в някакви металически изпарения. Зъбите й тракаха, разширените очи гледаха неопределено наоколо и на всички въпроси тя отговаряше само с поклащане на глава; дори два-три пъти се усмихна. Постепенно стенанията й се засилиха. Тя изпусна глух вой; казваше, че сега й е по-добре и че след малко ще стане. Но гърченията наново почнаха; тя извика:
— Ах, колко е жестоко, боже мой!
Той падна на колене до леглото й.
— Продумай! Какво си яла? Отговори, за бога!
И я гледаше с такава нежност в очите, каквато тя никога не бе виждала.
— Е, добре, там… там… — каза тя с отпаднал глас.
Той скочи към масичката й, счупи печата на писмото и прочете високо:
— „Нека никого не обвиняват…“
Той спря, прокара ръка по очите си и препрочете.
— Как! На помощ! Насам!
И можеше само да повтаря: „Отровена! Отровена!“ Фелисите отърча у Оме, който се развика на площада; в „Златен лъв“ госпожа Льофрансоа го чу; неколцина станаха да съобщят на съседите си и през цялата нощ градчето беше будно.
Обезумял, бъбрещ, залитащ, Шарл се въртеше из стаята. Блъскаше се в мебелите, скубеше коси и аптекарят никога не бе помислял, че може да има толкова страшно зрелище.
Той си отиде в къщи, за да пише на г. Каниве и на доктор Ларивиер. Беше се объркал: направи повече от петнадесет черновки. Иполит тръгна за Ньошател, а Жюстен пришпорваше тъй силно коня на Бовари, че го остави на склона Боа-Гийом съсипан и почти умрял.
Шарл поиска да прелисти медицинския си речник, но не виждаше, редовете скачаха.
— Спокойствие! — каза аптекарят. — Важно е да се предпише някое силно противоядие. Каква е отровата?
Шарл показа писмото. Беше арсеник.
— Е, добре — поде Оме, — ще трябва да се направи анализ.
Защото той знаеше, че при всички отравяния трябва да се прави анализ, а другият, който не проумяваше, отговори:
— Ах, направете! Направете! Спасете я!…
Сетне, като отиде пак при нея, той се отпусна на земята върху килима и остана да ридае, подпрял глава о ръба на леглото.
— Недей плака! — каза му тя. — Още малко и няма да те измъчвам вече!
— Защо? Кой те принуди?
Тя отвърна:
— Трябваше, приятелю мой.
— Не беше ли щастлива? Аз ли съм крив? А пък аз правех всичко каквото можех!
— Да… вярно е… ти, ти си добър!
И тя поглади бавно с ръка косите му. Сладостта на това усещане преля неговата скръб; той почувства, че цялото му същество рухна от отчаяние при мисълта, че трябва да я загуби тъкмо сега, когато тя проявяваше към него повече любов от всякога; и не намираше нищо; не знаеше, не се решаваше и наложителността от незабавно решение окончателно го съкрушаваше.
Свърши се вече, мислеше тя, с всички измени, низости и с безбройните въжделения, които я изтезаваха. Сега тя не мразеше никого; смътна дрезгавина падаше над ума й и от всички земни шумове Ема чуваше само пресечената жалба на това клето сърце, нежна и неясна като сетно ехо на глъхнеща симфония.
— Доведете ми малката — каза тя, като се приповдигна на лакът.
— Не ти е зле, нали? — попита Шарл.
— Не! Не!
Бавачката донесе детето в дългата му нощница, изпод която се подаваха босите му крачка, сериозно и още почти спящо. То гледаше учудено стаята, цяла в безредие, и примигваше, заслепено от свещите, които горяха по всички мебели. Те му припомниха навярно утрините на Нова година или на микарем, когато, също тъй събудено рано при светлината на свещи, то се пъхаше в леглото на майка си, за да получи подаръците си, защото попита:
— Но де е то, мамо?
И тъй като всички мълчаха, продължи:
— Не виждам обувчето си43.
Фелисите го поведе към леглото, но то все гледаше към камината.
— Да не го е взела дойката? — попита то.
И при тая дума, която призова в паметта й нейните измени и катастрофи, госпожа Бовари извърна глава като погнусена от друга, по-силна отрова, която възлизаше до устата й. През това време Берта бе седнала на леглото.
— О, колко са големи очите ти, мамо, колко си бледа, колко се потиш!…
Майка й я гледаше.
— Страх ме е! — каза детето, като се дръпна.
Ема взе ръката й да я целуне; Берта се дърпаше.
— Стига! Отведете я! — извика Шарл, който ридаеше до леглото.
След това болезнените признаци спряха за миг; тя като че ли се поуспокои; и при всяка незначителна дума, при всеки по-уталожен дъх на гърдите й неговата надежда се възвръщаше. Най-сетне, когато влезе Каниве, той се хвърли плачещ в прегръдките му.
— А! Вие ли сте! Благодаря! Вие сте добър! Но всичко сега е по-добре. Ето, вижте я…
Ала събратът съвсем не споделяше това мнение и понеже, както сам казваше, много не обичаше да мъдрува, предписа лекарство за повръщане, за да изчисти съвсем стомаха.
43
Не виждам обувчето си — по празниците — Свети Никола, Нова година, Коледа, подаръците на децата във Франция се оставят в обувката им, сложена при камината.