„Те може би са се обичали платонически“ — каза си той.
От друга страна, Шарл не беше от ония, които се вдълбочават до същината на нещата; той отстъпи пред доказателствата и неговата смъртна ревност се изгуби в безпределността на скръбта му.
Всички, мислеше той, трябва да са я обожавали. Сигурно всички мъже са я желали. Тя му се стори още по-хубава; и усещаше непрестанно бясно въжделение към нея, което разгаряше отчаянието му, защото сега беше неосъществимо.
За да й се хареса, като че тя беше още жива, той усвои нейните предпочитания, нейните мисли; купи си лачени обуща, почна да носи бели вратовръзки. Парфюмираше мустаците си, подписваше като нея записи на заповед. Тя го развращаваше дори отвъд гроба си.
Той бе принуден да продаде къс по къс сребърните сервизи, след това продаде мебелите от салона. Всичките помещения се изпразниха; ала стаята, нейната стая, бе останала както преди. След като вечеряше, Шарл се качваше там. Приближаваше до камината кръглата маса и поставяше до нея нейното кресло. Той сядаше насреща. В позлатените светилници гореше свещ. До него Берта шареше с бои картинки.
Като я виждаше тъй лошо облечена, с обувки без връзки и с блузка, скъсана от мишниците до бедрата, защото прислужницата съвсем не се грижеше за това, клетият човек страдаше. Но тя беше тъй кротка, тъй мила и главичката й тъй грациозно се наклоняваше, а хубавите й руси коси падаха над розовите бузи, че някаква безкрайна наслада го обземаше, удоволствие, примесено с горчивина, като ония не добре приготвени вина, които имат дъх на смола. Той поправяше играчите й, правеше й палячовци от картон, зашиваше разпраните кореми на куклите й. После, щом съгледаше кутията за ръкоделие, някоя паднала панделка или дори някоя карфица, той се замисляше и имаше такъв тъжен вид, че тя ставаше тъжна като него.
Сега никой не дохождаше у тях; защото Жюстен беше избягал в Руан, дето бе станал прислужник в бакалница, а децата на аптекаря идваха все по-рядко да видят малката; г. Оме, пред вид разликата в общественото им положение, не се интересуваше вече да поддържа близостта си с него.
Слепецът, когото той не можа да изцери с помадата си, се върна по склона Боа-Гийом, дето тъй много разправяше на пътниците неуспешния опит на аптекаря, че когато отиваше в града, Оме се криеше зад завесите на „Лястовицата“, за да не се срещне с него. Той го мразеше и в интереса на собствената си известност, като искаше на всяка цена да се отърве от него, предприе срещу него скрити мерки, които излагаха на показ дълбочината на ума му и престъпността на тщеславието му. През цели шест месеца в „Руански фенер“ можеха да се прочетат подобни статийки:
„Всички пътници, които отиват към плодородните местности на Пикардия, са забелязали несъмнено по склона Боа-Гийом един нещастник с ужасна рана на лицето. Той досажда, преследва и събира истински данък от пътниците. Мигар още сме в чудовищните времена на Средните векове, когато бе позволено на скитниците да излагат по нашите обществени места проказа и скрофули, донесени от тях през кръстоносните походи?“
Или:
„Макар да има закони срещу скитничеството, окрайнините на нашите градове все още гъмжат от банди просяци. Има и други, които скитат сами и които не са може би по-малко опасни. За какво мислят нашите управници?“
После Оме измисляше и случки:
„Вчера под склона Боа-Гийом един плашлив кон…“ И следваше разказът за злополуката, причинена от слепеца.
Той кара дотам, че арестуваха слепия. Но го освободиха. Той отново почна и Оме също отново почна. То беше истинска борба. Той спечели победата, защото врагът му бе осъден на доживотно затваряне в един приют за болни.
Тоя успех го насърчи; от тоя ден нататък нямаше в околията ни едно премазано куче, ни една запалена плевня, ни една бита жена, за които веднага той да не съобщи на читателите, воден винаги от любов към напредъка и омраза към свещениците. Той правеше сравнения между първоначалните училища и братята-иньорантини46 във вреда на последните; по повод сто франка, подарени на църквата, припомняше за свети Вартоломей и изобличаваше злоупотребленията, хвърляше остроти. Това беше неговата дума. Оме подкопаваше; ставаше опасен.
Но той се задушаваше в тесните рамки на журнализма и скоро почувства, че му е потребна книга, съчинение! Тогаз състави една „Обща статистика на кантона Йонвил, придружена с климатически наблюдения“, а статистиката го тласна към философия. Той се зае с големи въпроси: обществения проблем, морализиране на бедните класи, рибовъдство, каучук, железни пътища и др. Стигна дотам да се срамува, че е буржоа. Усвои артистично държане, почна да пуши! Купи си две статуетки шик „Помпадур“ за украса на салона си.
Той съвсем не изоставяше аптеката; напротив! Беше в течения на откритията. Следеше голямото движение за разпространението на шоколада. Пръв той въведе в Долна Сена шо-ка47 и реваленцията48. Той възторжено се увлече от хидроелектрическите верижки на Пулвермахер; самият той носеше такава верижка; и вечер, когато сваляше фланелената си жилетка, госпожа Оме съвсем се смайваше от златната спирала, навита около него, и чувстваше как страстта й се удвоява към тоя мъж, опасан по-здраво от скит и блестящ като маг.
Той има хубави хрумвания за гроба на Ема. Отначало предложи преломена колона с драперия, след това — пирамида, сетне — храм на Веста, нещо подобно на кръгла постройка… или пък „куп развалини“. И във всички тия планове Оме не пропускаше плачещата върба, която смяташе като задължителен символ на тъгата.
Заедно с Шарл отидоха в Руан, за да видят надгробни паметници у един майстор, придружавани от един живописец, някой си Вофрилар, приятел на Бриду, който от време на време разправяше каламбури. Най-сетне, след като бяха разгледали стотина рисунки, поискаха подробна сметка и втори път ходиха в Руан, Шарл се спря на един мавзолей, който трябваше да има на двете си главни стени „гений, държащ угаснал факел“.
Колкото за надписа, Оме не намираше нищо толкова хубаво, колкото: Sta, viator49 и държеше за него; той ровеше въображението си; непрекъснато повтаряше Sta, viator… Най-сетне откри: Amabilem conjugem calcas50, което бе прието.
Странно нещо, Бовари, мислейки непрекъснато за Ема, в същото време я забравяше; и той се отчайваше, че образът й се изплъзва от паметта му въпреки усилията, които правеше да го задържи. Но всяка нощ я сънуваше; винаги един и същ сън: той приближаваше към нея, но когато се опитваше да я прегърне, тя се разпадаше на прах в прегръдката му.
Цяла седмица го виждаха да отива вечер на църква. Господин Бурнизиан дори го посети два-три пъти, после престана. От друга страна, добрякът бе изпаднал, както казваше Оме, в непримиримост, във фанатизъм; той изригваше гръмотевици срещу духа на съвременността и не пропускаше на всеки петнадесет дни в проповедта си да разказва за агонията на Волтер, който, както всички знаят, умрял, като ядял изпражненията си.
Макар да живееше оскъдно, Бовари съвсем не можеше да погаси старите си дългове. Льорьо отказа да поднови дори един запис. Секвестърът беше неминуем. Тогава той се обърна към майка си, която склони да сключи ипотека на имота си заради него, като му отправи обаче силни обвинения срещу Ема; и поиска срещу своята жертва един шал, спасен от кражбите на Фелисите. Шарл отказа да й го даде. Скараха се.
Тя направи първите опити за сдобряване, като му предложи да вземе при себе си малката, с която би й било по-леко в къщи. Шарл се съгласи. Но при заминаването нема̀ смелост за това. Тогава скъсването стана окончателно, пълно.
Колкото по-малко привързаности му оставаха, толкова по-силно той се държеше за обичта си към своето дете. Но то го безпокоеше, защото, кашляше понякога и имаше червени петна по скулите.