Над тълпата се понесе възхитен шепот. Хората се притиснаха напред, за да виждат по-добре. Повечето бяха по-високи от Жан и Абел и бързо им закриха гледката.
Кралските гвардейци, издигнали същинска защитна стена между краля и простия народ, извадиха саби, за да възпрат ликуващата тълпа. Жан ясно видя зачервеното, запотено лице на капитана им.
– Луи! Луи!
– Да живее кралят! Да живее кралят!
Замаяни от невижданото зрелище, хората се натискаха към кралската носилка. Мнозина плачеха, някои се разкрещяха истерично.
– Виждаш ли нещо? – попита задъхано Жан, надигна се на пръсти и се опита да избута мъжа пред нея.
– Нищичко! – извика в отговор Абел.
Двамата полагаха отчаяни усилия да излязат напред, ала тълпата ги изтласкваше все по-назад. Притисната между двама грамадни мъже, Жан отчаяно се опитваше да остане близо до брат си, но така и не успя. Ново люшване на множеството ги отдели един от друг.
– Абел! Абел!
Тя видя как синият му жакет изчезна в навалицата. Палто от груба вълна затисна носа ѝ и тя посегна към човека до себе си, за да не падне. От едната страна я притискаше пищната гръд на продавачка от пазара, воняща на риба и пот, а от другата... Груби мъжки пръсти посегнаха към полата ѝ и се мушнаха между краката ѝ. Замириса на евтин алкохол. Жан се задърпа неистово, без да е в състояние да се освободи. Тълпата я понесе незнайно накъде. Събра сили, замахна с лакът назад и с облекчение усети как мъжът пусна полата ѝ.
След няколко метра навалицата се разреди и Жан успя да се хване за едно дърво. От другата страна внезапно изникна лицето на едър тип с грозни белези от едра шарка по червените бузи. Мъжът се ухили нагло и посегна към нея. Жан се отдръпна с отвращение. Той се засмя и продължи.
– Абел! – извика с все сила Жан и се опита да открие брат си, ала напразно.
Облаците се спускаха все по-ниско. Закапаха първите тежки дъждовни капки. Процесията отмина, а тя така и не успя да види краля!
Разочарована, Жан продължи да търси с поглед брат си. Внезапно усети, че някой я наблюдава. От другата страна на улицата стоеше възрастна жена, забрадена с мръсна червена кърпа, и зяпаше право към нея. Обруленото от вятъра и слънцето лице се хилеше широко и разкриваше беззъба уста.
В първия момент Жан не повярва на очите си. Това не можеше да е истина! Сигурно се лъже.
Ала тъкмо когато щеше да отмести поглед, старата бръкна в пазвата си, извади сребърна верижка с кръстче и я размаха насреща ѝ.
Жан загуби ума и дума.
В същия момент жената направи поклон, обърна се и понечи да изчезне в навалицата.
– Не! – извика Жан и двете жени, застанали наблизо, се обърнаха изненадани.
Развълнувана до дън душа, девойката си запробива път между разотиващите се хора. Вече валеше доста силно. С много усилия момичето успя да стигне до другата страна на улицата. За малко изгуби циганката от поглед, но после зърна червената кърпа и се устреми натам. Затича се, но червеното петно отново изчезна, този път окончателно. Задъхана, Жан спря и се огледа безпомощно. Старата циганка сякаш се бе разтворила във въздуха.
Може би видя призрак? Улицата бързо се опразваше. Едва сега Жан забеляза, че вали като из ведро и роклята ѝ е мокра.
– Жан! Жан!
Обърна се бавно. Абел тичаше към нея.
– Слава Богу! Къде ли не те търсих! – Абел пое дълбоко дъх и лицето му засия. – Видях го, сестричке!
– Кого? – попита с отсъстващ вид Жан.
– Как кого? Краля! – извика тържествуващо Абел.
Доктор Джузепе излезе от стаята на болната и тихичко затвори вратата зад себе си. Мадам Поасон го очакваше навън с тревожно изражение.
– Този път кашлицата не е толкова лоша. Просто лека настинка. Ще ѝ давате лекарство и бързо ще се оправи. Надявам се да не стигне до дихателните пътища – докторът бавно поглади дългия си посивял мустак.
Мадам Поасон въздъхна облекчено. Вчера двете деца се прибраха у дома мокри до кости. Само след час Жан се разкиха, скоро започна и да кашля. На сутринта мадам Поасон видя стъкления поглед на дъщеря си и незабавно изпрати слуга да повика доктор Джузепе.
Лекарят кимна замислено и се обърна към нея, стараейки се да не поглежда към разкошното ѝ деколте.
– Длъжен съм да ви предупредя, мадам Поасон: дъщеря ви трябва много да внимава. Белите ѝ дробове са слаби. Погрижете се момичето да се пази от студ и течение и да не се пренапряга. Иначе има риск да се разболее сериозно. С белите дробове шега не бива.
– Да, разбира се! – Мадам Поасон кимна загрижено. – За съжаление двете деца са попаднали на кралската процесия и се прибраха вкъщи съвсем мокри.