– Процесията? А, да, заради кралското полагане на ръка - кимна докторът. – За съжаление градът е пълен със скрофулозноболни. Стекоха се в Париж от цялата страна с надеждата кралят да ги докосне и излекува – обясни с пренебрежение ученият мъж, докато двамата вървяха по коридора.
– Не завиждам на Негово Величество за това задължение – мадам Поасон потрепери.
– Права сте, мадам. Гледката не е особено приятна. Но с повечето болести е така. Болните почти винаги са грозни – обясни доктор Джузепе, който обичаше да философства.
Независимо от ужасния вкус на отварата, Жан я гълташе покорно. Все още кихаше силно и непрекъснато държеше пред лицето си кърпичка. Носът ѝ беше разранен и сигурно двойно по-голям от обичайното. Непрекъснато мислеше за циганката. Даже през нощта я сънува и се събуди с вик. Лицето ѝ пламтеше от вълнение. След толкова години не беше забравила срещата със старата врачка.
Абел отвори тихичко вратата и провря глава в стаята. На лицето му играеше плаха усмивка.
– По-добре ли си вече?
Жан кимна, а той огледа замислено зачервения ѝ нос и подутите очи, огромни върху бледото лице.
– Божичко, изглеждаш ужасно – изтърси той с обичайната си откровеност, – но доктор Джузепе казва, че ако си взимаш редовно лекарството, след няколко дни ще си напълно здрава.
Абел влезе в стаята и приседна в края на леглото.
– Маман ме насоли здравата, задето съм те завел да видиш процесията, вместо да те доведа направо вкъщи – призна съкрушено той, бръкна в джоба си и извади пакетче, увито в груба хартия. – Донесох ти нещо.
Лицето му се зачерви от възбуда и очакване.
Любопитството на Жан се събуди. Тя развърза панделката и разви хартията. Подаръкът на Абел се оказа голяма колкото монета медна миниатюра, изобразяваща мъжка глава.
– Кралят – обясни развълнувано Абел. – Нали не можа да го видиш...
– Откъде я имаш?
– Купих я от един уличен продавач. Продават ги навсякъде заради кралското полагане на ръка.
– Наистина ли изглежда така? – пошепна невярващо Жан.
Абел кимна с гордост, сякаш кралят дължеше красивата си външност единствено на него.
Жан вдигна миниатюрата и се вгледа с възхищение в мъжката глава, изпъкваща върху сивкавата хартия.
4.
В началото на декември зимата връхлетя Париж с невиждана сила. Преди няколко дни температурите паднаха под нулата. Езерата, потоците и каналите замръзнаха, по Сена се носеха късове лед, ситен сняг покриваше улиците и покривите. Париж предлагаше приказна гледка, но хората страдаха от студа и не обръщаха внимание на тази необичайна красота. Имаше недостиг на дърва за огрев и на храна. Говореше се, че в бедняшките квартали "Сен Антоан" и "Сен Марсел" десетки са измръзнали.
Жан трепереше при мисълта за нещастниците, лишени дори от покрив над главата си, и с благодарност поглеждаше към буйния огън в камината, който я топлеше, въпреки че беше само по долна риза и корсет. Въздъхна и се обърна отново към огледалото. Нави дългата си коса на кок, закрепи го на тила и с умели движения издърпа няколко кичура отстрани, за да падат на меки вълни покрай бузите ѝ. Завърши прическата с бяла панделка и бяло изкуствено цвете и посегна към светлата рокля, просната върху леглото. Меката материя се плъзна над фустата с приятно шумолене. Жан се закопча и приглади полите си.
Роклята беше деколтирана, но не дълбоко, защото ѝ предстоеше само посещение в салона на мадам Дьо Тенсен. Въпреки това гърдите ѝ, повдигнати от корсета, бяха доста открити. Кройката подчертаваше талията ѝ – благодарение на седемте години страдания в металния корсет бе станала извънредно стройна и грациозна. Полата падаше на тежки дипли до пода.
Жан се огледа изпитателно. След около година щеше да навърши шестнайсет. Искаше ѝ се да има малко по-пищни форми, ала като цяло беше доволна от вида си.
Обзета от възбуда, повдигна поли и се завъртя, тананикайки си. Засмя се и падна в близкото кресло. Напудри леко бузите и нослето и се взря замислено в сивите си очи, обрамчени от дълги тъмни мигли. Мислеше за книгата, която мосю Дьо Кребийон ѝ донесе преди няколко дни. "Манон Леско" – един забранен роман, но мосю Дьо Кребийон твърдеше, че доброто образование изисква човек да прочете с особено внимание именно забранените от цензурата произведения.
– Но така ще наруша закона! – възрази му наивно тя, когато за първи път получи такава книга и изпита приятно вълнение.
Беше чувала, че за подобно четиво изпращат хора в Бастилията.
– Е, когато заглавието на книгата и името на автора не показват, че книгата е забранена, не е нарушение на закона – отвърна старият ѝ учител с дяволито смигване.