– В моя салон само духът и философията определят ранга и значението на човека – обясняваше с гордост мадам Дьо Тенсен.
Днес беше сряда – вечерта на писателите и философите. И те бяха многобройни. Жан забеляза първо стария Фонтенел, после Вовнарг, Хелвеций, маркиз Дьо Монтескьо и Волтер.
Усети, че някой я наблюдава, и се извърна леко. В другия край на помещението стоеше мъж с представителна външност. Перуката и богато извезаният със сребро жакет показваха принадлежността му към кралския двор. Облегнат небрежно на рамката на вратата, той оглеждаше Жан със спокойно безсрамие. Като забеляза погледа ѝ, направи подигравателен поклон.
Какво невъзпитание! Жан кимна хладно и му обърна гръб. Домакинята, мадам Дьо Тенсен, внушителна дама с посивяла коса, се приближи към нея.
– Мадмоазел Поасон, радвам се, че сте тук! – извика тя и и целуна Жан по двете бузи. Независимо от пълната си фигура тя се движеше елегантно. Бялото дантелено боне около пълното ѝ лице само подчертаваше още повече кръглата му форма. Ала малките очи гледаха будно и интелигентно.
– О, майка ви също е тук, това е чудесно – отбеляза мадам Дьо Тенсен, но хладният тон и сянката, преминала по лицето ѝ, не убягнаха от вниманието на Жан. Тя проследи погледа на домакинята и видя мадам Поасон да се смее доста високо на анекдота, разказван от някакъв господин.
– Много сме ви благодарни, че ни позволявате да се наслаждаваме на вечерите ви, мадам – отвърна Жан и учтиво приведе глава.
Домакинята я огледа с искрена благосклонност.
– Не се подценявайте, скъпа моя! Вашата красота и младост, съчетани с бистър ум, украсяват вечерите ми по най-добрия начин. Това означава, че ласкаете суетността ми на домакиня – обясни сухо тя, извади от ръкава си огромно ветрило и го разтвори.
Жан остана много впечатлена от грацията на този жест. Ръцете на маркизата, необичайно деликатни и крехки за пълното ѝ тяло, загатваха за някогашната ѝ хубост. Хората си шепнеха, че на млади години била невероятно красива. Днес обаче беше известна главно с духовитостта и острия си ум.
Жан си спомни разказите на мосю Льо Норман за перипетиите в живота на маркизата и се усмихна. Като младо момиче избягала от манастира. Имала многобройни любовници и афери, между другото с Орлеанския херцог и с известния шотландски банкер Джон Лоу, забърквала се в скандали. Най-пикантният бил самоубийството на любовника ѝ Френе – преди десетина години посегнал на живота си в нейния дом. След този случай маркизата дори била изпратена в затвора, макар и само за кратко.
Днес възрастта ѝ налагаше някои ограничения и тя се бе посветила на своя салон. Освен това подкрепяше кариерата на брат си, абат Дьо Тенсен, известен с честолюбието и амбициите си.
– Мадам ми оказва твърде голяма чест – отвърна Жан, поруменяла от комплимента.
– О, не – възрази маркизата. – Но помнете, че красотата е преходна. Знаете ли какво казва приятелят ми Волтер за мен и за другите дами със салони като моя?
Закри лице с ветрилото и се наведе към ухото на Жан, като умело изимитира дълбокия мелодичен глас на поета:
– Салони имат само дамите, чиято красота е започнала да избледнява, но духът им продължава да блести като утринна зора. – Изкиска се и потупа Жан по рамото. – Радвайте се, че все още притежавате и двете, мадмоазел.
Жан я проследи с усмивка и се обърна към мадам Дьо Сесак, една от малкото аристократки, с която семейство Поасон се познаваше чрез братя Пари и която се отличаваше с дружелюбното си държание.
– О, скъпа, чудесно е, че ви виждам! Тъкмо идвам от операта. В никакъв случай не бива да пропускате новото произведение на Рамо – в гласа на мадам дьо Сесак звучеше въодушевление.
– Бил много талантлив – отбеляза Жан.
Мадам Дьо Сесак кимна.
– Той е гений! За съжаление нашите парижани са твърде консервативни и не го признават.
Млад мъж със син жакет и грижливо напудрени коси – мосю Лавиер – прекъсна разговора им.
– О, мадмоазел Поасон! – възкликна той и притисна ръка към гърдите си. – Всеки ден ставате по-красива.
Жан развеселено поклати глава, а мадам дьо Сесак се усмихна многозначително, намигна ѝ и се отдалечи.
– А вие, мосю Лавиер, сте голям досадник – отговори весело младата дама.
– Простете, мадмоазел Поасон, но съм длъжен да подкрепя оценката на младия господин – намеси се в разговора художникът Буше, застанал наблизо, и се поклони галантно. – Непременно трябва да ми разрешите да ви направя портрет!