– О, мосю Желиот е много добър. Боя се, че ще ви разочаровам – отвърна с поаленяло лице Жан.
– Не позволявам откази – заяви строго домакинята и я поведе към музикалния салон.
Десетина свещи осветяваха само средата на помещението, където се намираше чембало. Слушателите седяха в полумрак.
Предишният изпълнител тъкмо бе завършил номера си.
– Ако желаете, ще ви акомпанирам – обърна се той плахо към Жан.
– Прекрасно, мосю Мило! – изръкопляска мадам Дьо Тенсен.
– Знаете ли "L'orgueil de rose"[4]? – попита Жан.
Мило кимна. Жан го дари с усмивка и застана до чембалото. Тихите разговори престанаха.
Музикантът засвири и Жан запя. Стоеше по средата на помещението в грациозна поза, без да се притеснява ни най-малко. Светлината на свещите се отразяваше в роклята ѝ, косата ѝ блестеше. Присъстващите в салона слушаха като хипнотизирани. Никой не остана равнодушен към омаята на гласа ѝ.
Облегнат на стената, мосю Лавиер бе втренчил пламтящ поглед в певицата. Изпълнението беше прекрасно и слушателите го аплодираха бурно. Една възрастна дама се просълзи.
Мосю Льо Норман дьо Турнем и мосю Пари дьо Монмартел размениха кратък поглед. Питомката им се развиваше превъзходно.
Жан се поклони няколко пъти. Лицето ѝ пламтеше от вълнение. Излезе в коридора и чу зад себе си стъпки.
– Простете, мадмоазел!
Тя се обърна и се озова лице в лице с херцог Дьо Ришельо и предизвикателната му усмивка. Коридорът беше празен и Жан изпита лек страх. Лицето на мъжа без съмнение изглеждаше красиво и правеше силно впечатление, независимо че беше доста по-възрастен от нея.
– Имате прекрасен глас – заговори провлечено той. – За съжаление нямах удоволствието да ви бъда представен, затова позволете да се представя сам. Луи Франсоа Арман дьо Винеро дю Плеси, херцог Дьо Ришельо.
Херцогът се усмихна с осъзнато чувство за превъзходство и направи нещо като поклон. Погледът му се устреми към деколтето ѝ.
– Мадмоазел Поасон – представи се смутено тя и се поклони с подобаващото уважение към титлите му.
– Още сте мадмоазел? Нямате съпруг?
Разочарованието му я изненада.
– Пардон, мосю?
– При вашата красота... Имате, предполагам, поне любовник?
Бузите ѝ пламнаха.
– Какво имате предвид?
Той се изсмя подигравателно.
– О, значи нямате и любовник? Простете ми откровеността, мадмоазел – вие сте извънредно привлекателна, но аз предпочитам жени с опит. Оставям на глупавите съпрузи да се занимават с девственици.
Жан се смути силно. Никой досега не се бе осмелявал да ѝ говори по този начин. Понечи да се врътне и да избяга, но херцогът посегна и я хвана за ръката.
– Не се разочаровайте. – Той се засмя тихо и нежно помилва бузата ѝ с един пръст. – Щом ви омъжат за някой глупак, ще си спомня за вас.
Тя кипна от гняв. За момент се изкуши да го зашлеви, ала навреме си спомни какво ѝ каза Льо Норман за важните делови връзки с Ришельо.
– Е, в такъв случай ми остава само да се надявам никога да не си намеря съпруг – процеди през зъби тя, събра сили и малкото останало ѝ достойнство и се отдръпна от него.
Гръмкият смях на Ришельо отекна във високия таван. Засрамена до дън душа, Жан се втурна към близката врата и излезе на балкона. Ала дори леденият въздух не беше в състояние да охлади бурята в сърцето ѝ. Гневеше се не толкова на думите на херцога, колкото на пренебрежението, което излъчваше с цялото си поведение. Обидата беше много болезнена.
Едва когато зъбите ѝ затракаха от студ, тя се обърна с намерение да влезе отново в салона, но в същия миг видя мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен да се приближава по коридора и светкавично се скри зад една колона. В момента нямаше никакво желание да бъбри с дамите.
– Малката Поасон е наистина възхитителна. Има чудесен глас – изкоментира мадам Жофрен, съпруга на богатия управител на кралската манифактура за огледално стъкло, която също поддържаше салон, макар и по-малък.
Мадам Дьо Тенсен кимна.
– Мосю Желиот не преувеличава. Наистина пее отлично.
Двете дами спряха пред балконската врата.
– Не е само гласът, а цялостният начин, по който поднася изпълнението си. Заслужи си овациите. – Мадам Жофрен съжалително поклати глава. – В моя малък салон няма място за подобни изпълнения. Простете ми забележката, мадам Дьо Тенсен, но моите посетители са консервативни. Немислимо е да я приема. Не и с такава майка. Да не говорим за историята с бащата – добави тя с тон, издаващ колко е шокирана. – Разправят, че щели да го обесят.
Двете жени продължиха към края на коридора. Мадам Дьо Тенсен отново кимна, този път с разбиране.