Двамата с Луиз Поасон гостуваха в ложата на братята Пари. На сцената Желиот тъкмо бе свалил от лицето си бялата маска на Дардан и се кланяше под бурните овации на публиката.
– Моментът наистина е благоприятен – подкрепи го Пари дьо Монмартел. – финансите на Австрия са в плачевно състояние, армията е разбита. – Обърна се към Луиз и я дари с мека усмивка. – Как сте днес, скъпа моя? Изглеждате красива както винаги.
Мадам Поасон се усмихна зарадвано, макар да знаеше, че придворният банкер лъже. От известно време се чувстваше неразположена и ѝ личеше колко е слаба и немощна. Тя се наведе и потърси с поглед Жан и Абел, заели места на първи балкон. Двамата продължаваха да ръкопляскат въодушевено.
Жан, облечена в прекрасна рокля с цвят на шампанско, се обърна към брат си със святкащи очи.
– Желиот е велик!
Абел кимна.
– Има божествен глас.
Двамата поздравиха няколко познати. В близката ложа мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен разговаряха приглушено.
Жан поздрави учтиво, но сдържано. Не бе забравила обидните думи, които двете изрекоха по неин адрес, макар оттогава да бяха минали четири години. Те останаха в паметта ѝ като мъничък бодил, който не се вижда, но през цялото време се усеща. Върху произхода ѝ тежеше петно и тя не бе в състояние да го изчисти.
Междувременно баща ѝ се бе завърнал във Франция, ала положението не се подобряваше. Той живееше отделно от семейството си, а Луиз и двете деца продължаваха да обитават двореца на Шарл льо Норман дьо Турнем.
Странно беше да го види отново след толкова много години. Откак се помнеше, тя усещаше липсата му и копнееше той да се върне при тях и пак да заживеят както преди. Ала когато застана пред децата си, той се оказа чужд човек. Беше отсъствал почти десет години и Жан не можа да го познае. С времето образът му се беше размил в съзнанието ѝ.
Тя не знаеше какво да му каже. Усмихна се плахо и го целуна по бузата. Той я заключи в силните си ръце и я притисна до гърдите си.
– Колко хубава си станала, моя малка Ренет!
"Ренет, моя малка кралице" – така я наричаше в детските ѝ години, а тя бе забравила.
Очите му се напълниха със сълзи и Жан се почувства зле, защото искаше и тя да изпитва радост от новата им среща. Вместо това обаче умът ѝ отчиташе всички разлики между баща ѝ и мосю Льо Норман дьо Турнем, Франсоа Поасон носеше жакет от просто кафяво платно, косите му не бяха напудрени, а по едрите му червени ръце се виждаха резки и мазоли.
– След още няколко срещи ще бъде отново както някога – опита се да я утеши майка ѝ, докато тримата се прибираха вкъщи с каретата. Очевидно бе разбрала какво става в сърцето на момичето.
Жан кимна безмълвно. Двамата с Абел посещаваха баща си редовно и се стараеха да изградят връзка с него. Разказваха му за уроците си, за книгите, които четяха, за театъра и операта, но той явно не се интересуваше от тези неща.
– Много се радвам, че се учите добре. – Само това казваше. Отчуждението си оставаше.
За Абел посещенията при баща им не бяха нищо повече от изпълнение на синовен дълг, Жан обаче копнееше да изпитва други чувства. Освен това ѝ беше неприятно, че хората говорят зад гърба им за необичайните им семейни отношения. Четеше в очите им какво мислят за нея и страдаше.
– Мадмоазел и мосю Поасон. – Гласът на мосю Лавиер я изтръгна от нерадостните мисли. – Великолепно представление, нали? – Младежът направи поклон към придружителя си. – Ще позволите ли да ви представя граф Дьо Брион? Ротмистър и капитан на кралските конюшни във "Версай". Мадмоазел Поасон и брат ѝ мосю Поасон.
Графът се наведе над ръката на Жан.
– За мен е чест. Мосю Лавиер наистина не е преувеличил, като ми разказваше за вас.
Неприкритото възхищение в очите му извика усмивка на устните ѝ.
Пари Дюверни наблюдаваше сцената с монокъла си.
– Станала е възхитителна млада дама.
Другите двама мъже се наведоха към първия балкон, където около питомката им се бе образувал кръг от млади мъже, надяващи се да поговорят с нея. Пари дьо Монмартел кимна замислено. Жан наистина беше прелестна. Скоро щеше да навърши деветнайсет години. Той се поздрави за добрия си усет – още отрано откри потенциала на момичето и посъветва генералния откупчик на данъците да ѝ даде добро образование. Направи го не само защото търсеше полза за себе си, а и защото се чувстваше задължен към Франсоа Поасон – бащата на момичето бе работил за него като доставчик на храни и братята също носеха вина за принудителното му бягство в Германия.
Пари дьо Монмартел вярваше в силата на връзките и мрежите от познати. Той и братята му бяха изградили своята финансова империя, като оказваха услуги на подходящи хора в подходящ момент и по този начин ги превръщаха в длъжници. Някои го окачествяваха като чист шантаж, но той гледаше на своите доверени лица по-скоро като на широко разклонено семейство, чиито членове си помагат взаимно.