– Ваше Величество, най-после се появи отец Демаре.
Кралят кимна. Щеше да се изповяда още веднъж.
Много скоро и Жан научи за атентата. В първия момент се уплаши да не изгуби съзнание. Пред нея сякаш се отвори черна пропаст. Обезумяла от ужас, мадам Дю Осе бе дотичала в салона ѝ и през сълзи ѝ разказа новината.
– О, мадам, някакъв непознат го е пронизал с нож! Отнесли го в спалнята му. Било възможно ножът да е отровен.
Луи прободен с нож? Атентат? Жан стоеше вцепенена и се опитваше да проумее какво се е случило. После инстинктът ѝ пое ръководството и изключи всички други мисли.
– Каретата ми! Веднага!
Грабна наметката си, отстрани камериерката от вратата и тичешком слезе в двора. Мина цяла вечност, докато каретата преодолее разстоянието от "Трианон" до "Версай".
"Веднага трябва да го видя!" – повтаряше си тя и тази мисъл я владееше, докато тичаше по коридорите към кралските покои. Опитваше се да се пребори с паниката, която заплашваше да я надвие. Моля те, Господи, не позволявай Луи да умре, шепнеше си тя. Представата, че би могла да го загуби, разкъсваше сърцето ѝ и тя тичаше все по-бързо. По бузите ѝ се стичаха сълзи, но тя не ги усещаше. Задъхваше се, ала продължаваше да тича. Пътят до покоите на краля ѝ се стори безкраен.
Най-сетне влезе в преддверието. Пред вратата към спалнята се бяха събрали десетки придворни и си шепнеха загрижено. Виждайки Жан, бързо се разстъпиха да ѝ сторят път, ала двама гвардейци ѝ препречиха пътя.
– Не може да влезете, мадам.
– Какво означава това? Веднага ме пуснете! – извика гневно тя.
– Съжалявам, мадам, но ни наредиха да не ви пускаме вътре.
– Какво?
Жан чу гласове в кралската спалня и понечи да мине между двамата стражи, но единият я задържа.
– Пуснете ме, трябва да отида при него! – изплака отчаяно тя. – Пуснете ме, умолявам ви!
Вратата се отвори. Появиха се дофинът и отец Демаре. Жан стреснато се отдръпна назад. Луи Станислас се намръщи. Изповедникът на краля я удостои с хладен поглед.
– Няма какво да търсите повече тук, мадам. Ще сторите добре, ако напуснете "Версай".
– Но аз... – Жан се обърна към дофина: – Ваше Височество, моля ви... баща ви...
Младият мъж високомерно вирна брадичка.
– Кралят се разкая за греховете си и не желае да ви вижда повече.
Ужасена, Жан изохка.
Без да я погледне, дофинът се обърна към гвардейците:
– Придружете мадам до покоите ѝ!
Преддверието изведнъж утихна. Всички погледи се устремиха към Жан. Граф Д'Аржансон не можа да се удържи и се ухили злобно.
Вече нищо нямаше значение за нея. Без да се противи, тя тръгна към изхода между двамата стражи. По бузите ѝ неспирно се стичаха сълзи.
Машо д'Арнувил се изкуши да последва маркизата. Изпитваше дълбоко съжаление към нея. Очевидното задоволство по лицата на присъстващите му причини гадене. Същите тези хора до вчера чакаха на опашка пред покоите ѝ.
Тъкмо когато се обърна към изхода, някой го хвана за рамото. Граф Д'Аржансон се наведе към ухото му и зашепна настойчиво:
– Чуйте един добър съвет, мосю Д'Арнувил. Не залагайте на бита карта. Звездата на маркизата залезе безвъзвратно.
Машо д'Арнувил се поколеба.
– Дофинът ще се радва да узнае, че може да разчита на вашата лоялност – допълни графът.
Машо д'Арнувил кимна. Презираше се, но остана.
"Кралят не желае да ви вижда повече." Думите отново и отново отекваха болезнено в главата ѝ. Скрила глава във възглавниците, Жан се опитваше да ги заглуши, ала безуспешно. Най-страшното беше, че никой не знаеше в какво състояние е Луи. Тя все още не бе разбрала опасна ли е раната, отровено ли е било оръжието. Помоли се пламенно и обеща да прави всичко, което Бог поиска от нея, само Луи да остане жив. Мисълта да го загуби я подлудяваше. Болката ѝ беше неописуема. Тя го обичаше, нуждаеше се от него. Не си представяше как ще живее без него. Моля те, Всемогъщи, умолявам те, запази живота му...
Мадам Дю Осе съобщи, че са дошли херцогиня Дьо Бранка и херцогиня Дьо Мирпоа. Жан ги прие. Макар и стреснати от ужасната новина, те се опитаха да я успокоят, но не постигнаха много.
– Не ме пуснаха при него! Никой не пожела да ми каже как е!
О, божичко, само да оживее! – плачеше Жан и мачкаше мократа кърпичка между пръстите си.
Минаха часове. Най-сетне се появи доктор Кесне. Идваше от спалнята на краля. Жан скочи от стола и се втурна към него.
– Моля ви, докторе, кажете ми как е той!
– Не се тревожете, маркизо. Негово Величество е много слаб, но ще оцелее. Вече сме сигурни, че ножът не е бил отровен.