Луи затвори очи и се помоли на Бога. Предстоеше му да вземе важно решение.
Минаваха часове, минаваха дни... Жан нито ядеше, нито пиеше. Нощем лежеше будна в леглото си и се взираше в мрака. Надеждата ѝ да види отново Луи или поне да получи вест от него се топеше с всеки изминал ден.
Доктор Кесне идваше всеки ден и я осведомяваше за оздравяването на краля. "Раната на Негово Величество заздравява добре", разказваше той, но кралят не искал да става от леглото. Бил обзет от меланхолия. Жан стискаше до болка медальона, подарен ѝ от Луи, и милваше портретчето в него. Само ако можеше да отиде при краля, щеше да му помогне да се отърве от мрачните мисли и от чувството за вина...
Опита се да изпрати Абел в покоите на краля, но придворните го бяха прогонили с обидни думи още от преддверието. Властта ѝ бе изчезнала в миг. Вече нямаше полза от ранга и връзките си, дори от мястото си на придворна дама. Всички с радост очакваха прогонването ѝ.
Докато тя очакваше с тревога вест от краля, салоните ѝ се пълнеха с придворни, дошли уж да ѝ изкажат почитанията си, а в действителност да се порадват на нещастието и страха ѝ. Не ѝ беше трудно да прозре какво мислят за нея. Всеки искаше да разказва, че е присъствал на последните часове във "Версай" на гордата, влиятелна маркиза. Жан остана напълно равнодушна към поведението на придворните. Нека си изливат злобата върху нея, нека се надяват на падението ѝ. Един ден се появи Машо д'Арнувил. В сърцето ѝ пламна нова надежда. Отдавна чакаше министърът да дойде при нея и да ѝ разкаже за Луи. Знаеше, че той един от първите е влязъл в спалнята на краля след раняването. Дано, дано да ѝ носи вест от Луи! Развълнувана, Жан буквално изтича в салона.
– Добър ден, мосю Машо д'Арнувил, много се радвам да ви видя! Моля ви, разкажете ми как е кралят!
– Според обстоятелствата – отвърна кратко министърът, който идваше от среща с дофина и мосю Д'Аржансон.
Жан го погледна смаяно. Очевидно не му беше приятно да е тук. Сякаш прочел мислите ѝ, той вдигна глава и я погледна предизвикателно.
– Както вероятно знаете, маркизо, кралят изповяда греховете си и помоли семейството си за прошка. Тук съм със задачата да ви съобщя, че трябва да напуснете "Версай".
Жан се вцепени.
– Това... той ли го каза?
Министърът кимна, направи кратък поклон и побърза да напусне салона.
Херцогиня Дьо Бранка, херцогиня Дьо Мирпоа и абат Дьо Берни се явиха в покоите на маркизата веднага щом научиха чудовищната вест. Ясно си личеше колко са развълнувани.
– Той иска да напусна "Версай" – съобщи Жан.
Седеше в кресло пред огъня и се взираше в празното пространство.
Дребната херцогиня Дьо Мирпоа погледна невярващо към камериерките и прислужничките, които вече прибираха дрехи и разни дреболии в големи сандъци. Някои от момичетата плачеха.
– Веднага спрете да събирате багажа! – заповяда енергично тя. – А вие, маркизо, няма да заминете. Във всеки случай не и преди кралят лично да ви е съобщил желанието си!
Херцогиня Дьо Бранка кимна решително.
– Поискайте лично нареждане от краля! По възможност писмено. Без писмо от Негово Величество никой не може да ви принуди да напуснете "Версай".
Жан стана от креслото.
– Наистина ли?
Абат Дьо Берни ѝ кимна окуражително.
– Дамите са прави, мадам.
– Е, добре – отвърна тихо тя.
Без да бърза, Жан седна зад писалището и написа няколко реда до Машо д'Арнувил. Съобщи му, че ще напусне "Версай" само след като получи писмо от Негово Величество. Гийом веднага отнесе писмото на министъра. Макар да беше сигурна, че съдбата ѝ е подпечатана, тя се почувства малко по-спокойна.
Часовете се точеха безкрайни. Жан едва издържаше на напрежението. Ами ако кралят ѝ изпрати заповед за заточение, завършваща с думите "Не желая отговор."?
Шум зад гърба ѝ я стресна до смърт. В стаята бе влязла мадам Дю Осе, главната камериерка.
– Още ли няма вест от Негово Величество?
Мадам Дю Осе поклати глава.
Жан се закашля мъчително и камериерката я изгледа загрижено. Донесе ѝ чаша вода и посочи таблата с ядене, останало недокоснато.
– Моля ви, мадам, хапнете малко.
– Не мога – отговори равнодушно Жан и отново се загледа през прозореца.
След малко влезе Гийом.
– Мадам, мосю Бериер е дошъл да ви изкаже почитанията си.
Жан кимна. Знаеше, че сутринта главният полицейски лейтенант на Париж е бил при краля във връзка с атентата.
– Оценявам високо желанието ви да ме посетите в този труден момент, мосю.