Бериер се поклони със сериозно лице.
– Или ви е заповядано да ми донесете заповедта за заточение?
Полицейският лейтенант поклати глава.
– Не, разбира се, мадам. Позволете да кажа колко умен ход направихте, като поискахте лично писмо от Негово Величество. Кралят е в такова настроение, че никой не би посмял да го помоли за подобно писмо.
Жан кимна благодарно.
– А как е Негово Величество?
– Много е потиснат – отвърна мрачно Бериер.
– Не се учудвам – пошепна съчувствено Жан.
Живо си представяше как най-близките му хора се опитват да се възползват от Страшното събитие, за да наложат интересите си и да повлияят върху краля. Защо, защо не можеше да го види поне за малко!
На единайсетия ден от атентата Луи стана и заяви, че повече няма да пази леглото, ала мрачното му настроение си остана. Не напускаше покоите си. Изпълняваше задълженията си с непроницаемо изражение, изглеждаше примирен и говореше само когато се налагаше да дава важни заповеди на правителството.
Беше почти обед, а той продължаваше да се разхожда по халат, опрян на бастун, под смутените погледи на придворните. Състоянието му будеше всеобща тревога.
– Искате ли да организирам празненство в чест на оздравяването на Ваше Величество? – предложи принцеса Дьо Роан.
Луи ѝ отговори с унищожителен поглед и тя се сви смутено.
В салона се възцари мъртвешка тишина.
След малко дофинът излезе напред и се поклони пред баща си.
– Желаете ли да обядвате с мен и съпругата ми, Ваше Величество?
Кралят поклати глава.
– Много ще се радваме, ако успеем да разсеем малко мрачното ви настроение – настоя Луи Станислас.
– Не желая да обядвам. Моля, вървете си. Ще остана тук.
Кралят даде знак на придворните да се разотидат и те нямаха избор, освен да се подчинят. Дофинът се поклони пръв и излезе с недоволно изражение. Херцогиня Дьо Бранка остана последна.
– Мадам Дьо Бранка?
Херцогинята се обърна с мека усмивка.
– Да, Ваше Величество? – откликна с очакване тя.
Толкова ѝ се искаше кралят да попита за маркизата... Ала Луи мълчеше.
– Сир?
Мина цяла вечност, докато чу молбата му.
– Ще ми направите ли една услуга?
– Разбира се, Ваше Величество.
– Заемете ми наметката си.
Херцогинята го погледна стъписано, но веднага свали наметката си и му я подаде.
– Всичко, каквото пожелаете, Ваше Величество – поклони се дълбоко тя.
Кралят се опита да се усмихне и почти му се удаде.
Загубила представа за времето, Жан седеше до прозореца и гледаше към безутешния зимен парк навън, но не забелязваше нито голите дървета, нито мраморните и бронзовите скулптури в празните езера. Виждаше само Луи. През последните дни болката и страхът ѝ от неизбежната загуба растяха, а тя бягаше в спомените. Единствено те ѝ носеха някаква, макар и малка утеха. Докато се взираше навън, не виждаше замръзналите алеи и ледените блокове в Големия канал, а си представяше вековни дървета с току-що напъпили листа. Беше пролет, слънцето топлеше лицето ѝ, каретата препускаше през гората. Затворила очи, тя се наслаждаваше на ароматите на пролетта. А после от храстите изскочи глиган и се удари в каретата. Конете се подплашиха и скочиха в езерото. Тя изпищя, каретата се обърна, тя излетя навън. Водата беше леденостудена и намокри роклята ѝ. Спомняше си всяка подробност – как изтръгна пистолета от ръката на граф Дьо Морпа и застреля бременната дива свиня... как за първи път чу гласа на краля. По устните ѝ плъзна нежна усмивка. Той стоеше на коня си като ангел, слязъл от небето. Или като древен римски бог, сияйно красив в божественото си величие.
Споменът за първата им среща беше толкова жив, сякаш бе станало вчера. Как само огледа мократа ѝ рокля... още тогава тя се почувства магично привлечена от него. Жан помилва медальона на гривната, която не сваляше от ръката си.
– Мадам?
Мина време, докато Жан проумее, че гласът не е изскочил от мечтанията ѝ, а идва от настоящето. Обърна се към него като в транс.
Луи.
Кралят стоеше на прага по халат, наметнат е пелерината на херцогинята, и я наблюдаваше – колебливо, почти плахо. В очите му светеше копнеж.
Гърлото ѝ пресъхна. В следващия миг изпита такова облекчение и такава радост, че ѝ се зави свят. Това беше най-щастливият миг в живота ѝ.
– Сир... – гласът ѝ пресекна.
Погледите им се срещнаха – и двамата не намираха думи. Само след секунди Луи се втурна към нея и я грабна в прегръдките си.
По бузите ѝ потекоха сълзи. Тя се вкопчи в него като удавница.