Двамата продължиха разходката си в мълчание. Само от време на време се поглеждаха и се усмихваха. След няколко минути Луи спря и я помилва по бузата.
– Да се връщаме – предложи меко той. – Не бива да се изморявате.
Това беше последната им разходка.
Жан страдаше от мъчителен задух и висока температура. Не оставаше дълго в леглото, защото не ѝ достигаше въздух. Слагаха я в кресло до прозореца и я обграждаха с възглавници, за да крепят гърба ѝ, но дори в тази поза ѝ беше много трудно да говори. Не си правеше илюзии. Животът ѝ отиваше към края си. Усещаше го и го виждаше в очите на Луи, който идваше при нея всеки ден.
Един ден кралят улови ръката ѝ и я помоли да приеме последно причастие.
– Ще го направя – обеща тихо Жан.
Знаеше, че не бива да отлага повече. Най-страшното беше, че щом приеме последното миросване, двамата с Луи вече нямаха право да се виждат. Моментът на сбогуването бе настъпил.
Изповяда се и абат Катлин ѝ даде последното причастие. Дишането ставаше непоносимо трудно. Само след два дни, вечерта на 15 април 1764 г., Господ я освободи от мъченията. Жан Антоанет маркиза Дьо Помпадур почина от белодробно възпаление на 42-годишна възраст.
Напук на всички придворни правила кралят ѝ позволи да остане във "Версай" до смъртния си час – само членовете на кралското семейство имаха право да умират в двореца. Това беше последният голям знак на любовта и привързаността му.
Траурната процесия потегли към Париж в бурен и дъждовен ден. Застанал на най-високия балкон на двореца, Луи я проследи с поглед, докато изчезна в гората.
– Мадам си е избрала лош ден за последното пътуване – пошепна той и се разплака.
Послеслов
Подобно на повечето хора, и аз си представях метресата на краля като жадна за власт и лукс, ала един ден ми попаднаха писмата ѝ. Зачетох се и останах възхитена от бликащото очарование и невероятния ѝ дух. Стана ми ясно, че би било добре да науча повече за живота ѝ.
За маркиза Дьо Помпадур е писано много. Биографичните ѝ данни са запазени, разполагаме и с многобройни извори за живота ѝ: мемоари, дневници, писма. През годините излизат много романи и биографии на кралската метреса. Тъкмо в това обстоятелство се крие основната трудност: славата на тази жена и жадният за сензации интерес към нейната личност – не само приживе, а и през годините и десетилетията след това – са създали твърде трудна за разгадаване смес от истински и фалшиви разкази, мемоари и писма, които съвременните автори приемат безкритично, без да са проверили какви истини и лъжи съдържат.
Учудващо е също, че авторите описват живота и интерпретират характера на маркизата, опирайки се главно на свидетелствата на съвременниците ѝ, а те са били най-големите ѝ врагове. Многократно са цитирани, например, дневниците на маркиз Д'Аржансон, прогонен от двора още през 1747 година. През следващите години той се е опирал само на слухове и предположения, да не говорим, че е мразел маркизата и не е имал никакъв интерес да я представи в добра светлина.
Позицията на Maitresse еп titre във Версайския двор винаги е била трудна и изложена на многобройни атаки. Жан-Антоанет, родена Поасон, се е намирала във възможно най-трудната изходна позиция. Тя е първата жена от буржоазен произход, сдобила се с такава власт и влияние в Двора – не само във Франция, но и в Европа, затова цялата аристокрация я мрази. Мрази я и народът, тъкмо защото се е издигнала до самия Олимп и стои редом с краля.
През целия си живот в Двора маркиза Дьо Помпадур е принудена да се бори с клеветите и обвиненията по неин адрес. Запазени са безброй подигравателни стихчета и памфлети, които заклеймяват неблагородния ѝ произход и уж свързания с него лош характер.
Освен това епохата на Луи XV е трудна политическа фаза за Франция. След кратък период на благосъстояние и мир през първите години от управлението на Луи външно-и вътрешнополитически конфликти сполетяват страната: постоянни спорове с Парламента и клира, Войната за австрийското наследство и Седемгодишната война, която завършва с поражение и страната губи почти всичките си колонии. В резултат от тези събития народът постоянно се бунтува и протестира. Върхът на народното недоволство идва с Великата френска революция.
И днес името Помпадур се асоциира много тясно с тази епоха. В унищожителните оценки на съвременниците четем, че маркизата е била жадна за пари и власт, че именно тя е отговорна за поражението в Седемгодишната война и упадъка на Франция, защото е инициирала съюза с Австрия.