Годините, прекарани в учене, страстта към театъра и операта, посещенията в салона на мадам Дьо Тенсен – всичко това разви вкуса ѝ и създаде усет към изкуството на импровизацията. Жан обичаше нещата да изглеждат случайни, да не се натрапват с присъствието си и да не напрягат околните. Обичаше лекотата, на която я научиха учителите ѝ по танц, пеене и сценично поведение, и я прилагаше към материалните неща, мебелите и декора, към цялостната атмосфера на помещенията и към своя гардероб.
– Ще пратя човек да ви уведоми, щом ушием тоалетите, мадам.
Жан кимна разсеяно.
Малко по-късно, доволна от поръчките си, напусна полутъмното ателие и излезе на улицата. Ярката слънчева светлина я заслепи. Засенчи очи и побърза да отвори слънчобрана.
Часовникът на църковната кула показваше един. Трябваше да побърза. Абел сигурно я чака.
Жан тръгна по улица "Сен Оноре", препълнена с хора, носилки и карети. Между елегантните палати всеки ден изникваха нови кафенета, магазини и ателиета. Жан вече се бе научила да не обръща внимание на жадните погледи на мъжете, които любопитно зяпаха красивата млада дама, тръгнала пеша и съвсем сама.
Видя Абел отдалеч. Брат ѝ стоеше пред новата бронзова статуя на Луи XIV. Промяната, настъпила у него през последните години, я порази – Абел беше пораснал, раменете му бяха станали още по-широки, а лицето му, отличаващо се до неотдавна с почти женска красота, бе придобило мъжествени черти. Жан се развълнува. Абел беше на седемнайсет и изглеждаше като зрял мъж. Тази мисъл я изпълни с уплаха. Докато бързаше към него през навалицата, отбеляза колко гъста и черна е косата му. В този миг Абел се обърна с нетърпелива гримаса, забеляза я между хората и лицето му веднага се разведри.
– Жан!
Стигна до нея с големи крачки и я прегърна. Връзката им беше все така здрава и силна. За съжаление се виждаха рядко, откакто Жан се омъжи, а той започна да посещава колежа "Луи льо Гран".
Абел хвърли мрачен поглед към дебелия мъж, който стоеше наблизо и оглеждаше Жан без никакъв срам, и поведе сестра си към статуята.
– Не е редно да излизаш сама, и то пеша – отсече неодобрително той.
Жан затвори слънчобрана и избухна в сърдечен смях.
– Това е квартал "Сен Оноре", скъпи братко. Бях в ателието на мадам Бонар. Вървяла съм не повече от двайсет метра.
– Въпреки това.
– И ти ми говориш като Шарл.
Абел се засмя и ѝ подаде ръка. Двамата се бяха уговорили да разгледат луксозните мебели на търговеца Лазар Дюво. Жан вече беше купила от него дамаски, тапети и мебели, защото възнамеряваше да промени основно обстановката в градския си дом и в "Етиол". Тежките завеси със сложни шарки, тъмните мебели и мрачният разкош на излаганото на показ богатство я потискаха. Държеше лично да избере мебели и материи, които да създадат светла, ведра атмосфера.
Най-доброто място за покупка на нови мебели без съмнение беше магазинът на Дюво. Той продаваше изискани мебели от палисандър, розово дърво и амарант, украсени с позлатен бронз. Предлагаше още мраморни статуи, скъпи полилеи, екзотични стоки като прозрачен китайски порцелан, блестящи лакирани масички от Япония, рисувани копринени или хартиени тапети от Индия и много други красиви неща.
Лакей в ливрея им отвори високата двукрила врата, над която със златни букви беше изписано името на магазина, и се поклони дълбоко.
– Е, как живееш с Шарл? – попита Абел, докато вървяха към залата. Вътре миришеше приятно на портокал и жасмин. Върху голяма маса бяха наредени китайски порцеланови изделия.
– Вчера замина за две седмици в Нормандия.
Жан вдигна внимателно малка ваза с интересна глазура, разгледа я и се обърна към брат си.
– Не се оплаквам. Полага усилия да бъде добър съпруг. Най-важното е, че ме оставя да правя каквото искам.
Усмивката ѝ беше малко изкуствена, макар че казваше истината. Повечето жени сигурно щяха да ѝ завидят. Разполагаше с пари и красив дом, а Шарл почти не се бъркаше в живота ѝ. През седмицата работеше по събирането на данъците и двамата се виждаха само за кратко. Общуваха помежду си учтиво, от разстояние, и никога не разговаряха за нещо извън ежедневието. Абел я изгледа изпитателно. Жан се усмихна колебливо и се опита да смени темата.
– Вазичката ще отива много на салона ми, нали? Мисля да я взема.