– Виктор! – изпищя уплашено Жан.
Последното, което видя, беше опитът на Виктор да стане. Лицето му се разкриви от болка и той пак се отпусна на земята. Каретата се понесе по пътя.
Полудели от страх, конете препускаха в галоп, а каретата се мяташе на всички страни. Жан се удряше във вратичките, пищеше и се мъчеше да се залови за седалката. Изпълнена с ужас, тя видя как конете се насочват право към езерото, в което се вливаше реката.
– О, не!
Навлязоха в плитката вода и почти веднага едно от колелата затъна в кална дупка. Превозното средство спря изведнъж със силен тласък и конете се олюляха. Каретата изскърца жално, наклони се надясно и се обърна.
Жан се озова в езерото. В първия момент студената вода ѝ отне дъха и тя изплака задавено. Намокри се до кости. Шапката и столата ѝ плуваха наблизо, косата ѝ се разпиля. Не можеше да повярва какво се случи. Премести поглед от преобърнатата карета към възмутено пръхтящите коне.
От брега се чу грухтенето на свинята и Жан обърна глава. Кървящото животно лежеше в храстите само на няколко метра от нея и явно вече нямаше сили да се изкачи по склона. "Това не е глиган, а бременна дива свиня", разбра с ужас Жан. Издутият корем и розовите цицки показваха, че много скоро ѝ предстои да роди. Сега обаче животното умираше в адски мъки и издаваше ужасени звуци. В сърцето на Жан пламна съчувствие. Кой идиот бе прострелял бременна дива свиня?
Само след миг на другия бряг се появи ездач, скочи от коня и нагази в езерото, за да ѝ се притече на помощ. Носеше ловното облекло на благородник: червен панталон до коленете, високи черни ботуши, тъмносин жакет със сребърна бродерия на ръкавите и реверите. Жан го изчака да се приближи и видя, че е въоръжен с пушка и пистолет.
– Позволете да ви помогна! – извика галантно непознатият, свали тривърхата си шапка и направи елегантен поклон. При други обстоятелства това щеше да е израз на цивилизованост, но в сегашното положение, когато и двамата бяха до коленете във вода, изглеждаше гротескно – още повече, че умиращата дивя свиня продължаваше да квичи от болка.
Мъжът учтиво ѝ подаде ръка, ала Жан я пренебрегна. Очите ѝ изпущаха гневни искри.
– За бога, не се занимавайте с мен, а застреляйте най-сетне бедното животно! – изсъска вбесено тя.
За момент мъжът вдигна невярващо вежди. Явно не беше очаквал подобна проява на неучтивост. Отпусна ръка и я измери с недружелюбен поглед.
– Нямам право да извърша подобно нещо – отвърна високомерно той. – Гоним този глиган от ранна утрин.
Жан се слиса. Тя се намираше на своя земя и който и да беше този господин, той нямаше право да ловува без нейно позволение. А най-вече нямаше право да стреля по бременни животни. Високомерието, с което я гледаше, и фактът, че умиращото животно пищеше от болка и страх, опънаха нервите ѝ до скъсване. Бавно, но сигурно Жан загуби самообладание. Погледът ѝ падна върху пистолета на непознатия.
– Мосю се забравя! Тази гора и реката са моя собственост... освен това вие очевидно не сте в състояние да различите бременна дива свиня от глиган! – изфуча разгневено тя, изтръгна пистолета от ръцете му и без да обърне внимание на стъписването му, застреля умиращата свиня. Животното най-сетне замлъкна и Жан въздъхна облекчено.
Мъжът я гледаше, сякаш има пред себе си луда.
– Как смеете! Тази чест се пада само и единствено на Негово Величество! – изсъска той и тънката му уста се опъна в едва видима линия.
Още в първия миг Жан бе забелязала светлосиния ешарп на гърдите му, скъпия кожен колан за оръжия и знаците по ревера му. В главата ѝ светна предупредителна лампичка, ала човекът насреща ѝ се държеше толкова арогантно, че тя не се удържа и от своя страна го удостои с надменен поглед, изпълнен с удовлетворение. Предпазливо остави пистолета върху вратичката на преобърнатата карета, приглади назад мокрите си къдрици и с цялото достойнство, на което беше способна в тази ситуация, излезе от водата.
– Доколкото ми е известно, дори кралят е длъжен да помоли за разрешение, преди да ловува на чужда земя – извикя тя, без да се обръща.
– Мадам е напълно права – обади се дълбок глас наблизо.
Жан, все още не стигнала до брега, се обърна стреснато.
На отсрещния бряг видя ездач, възседнал великолепен бял кон. Позата му издаваше неоспорим авторитет. Тъмните очи върху красивото лице святкаха развеселено.
Жан се вцепени. В погледа ѝ проблесна ужас. Кръвта зашумя в ушите ѝ. Зави ѝ се свят, защото веднага разбра кой стои пред нея. За момент си пожела да се е излъгала. Ала приликата с многобройните портрети, окачени навсякъде из страната, беше неоспорима. Властното му излъчване и Бурбонската лилия на седлото и юздите не оставяха съмнение кой е ловувал в нейната гора. Мъжът, пожелал да ѝ помогне, се поклони толкова дълбоко, че носът му докосна водата.