– Ваше Величество – прошепна почтително той.
Жан загуби дар слово. Кралят я разглеждаше с интерес, строго и същевременно любопитно. За момент погледите им се срещнаха. Бузите ѝ пламнаха. Внезапно осъзна в какво състояние са дрехите и косата ѝ. Сякаш отгатнал мислите ѝ, кралят се усмихна леко.
Лай на кучета и трополене на приближаващи карети върнаха Жан в действителността. Появиха се още ездачи и тя засрамено сведе глава.
– Много се надяваме мадам да ни прости, че ловувахме в земите ѝ – чу тя ироничния глас на Луи, който не откъсваше поглед от нея. Явно се забавляваше от случката.
– Разбира се, Ваше Величество – произнесе с мъка Жан и направи несръчен поклон, както си стоеше в плитката вода.
Зад коня на краля се появи ездачка, възседнала прекрасна кафява кобила. Херцогиня Дьо Шатору. Жан познаваше лицето ѝ. Настоящата метреса на краля често се появяваше в ложата си в парижката опера.
Гордата поза, с която седеше на дамското седло, обточената с кожи стола, леко разкриваща блестящото ѝ деколте, предизвикателният тоалет... дамата беше извънредно привлекателна. Тя измери Жан с леден поглед и ловко преведе кобилата си съвсем близо до краля, за да насочи вниманието му към себе си.
– Е, ние сигурно ще си спомним за вас, мадам – каза Луи на Жан. – А вие, уважаеми граф Дьо Морпа – обърна се той към мъжа до нея, – наистина би трябвало да задълбочите малко познанията си по зоология.
Придворните около краля се засмяха тихо.
Граф Дьо Морпа? Името ѝ говореше нещо, но Жан не се сети какво.
Лакеи и гвардейци нагазиха в езерото, за да извадят каретата. Скоро се установи, че оста е счупена. Изведнъж брегът се напълни с хора. Нима кралят ходеше на лов с толкова голяма свита?
Елегантен придворен се усмихна едва забележимо и наклони глава към Жан. Тя пренебрегна поклона му. Херцог Дьо Ришельо! Постара се да не забелязва и недобрия поглед, с който я следеше граф Дьо Морпа. Съзнаваше, че го е изложила, но все още не можеше да му прости отношението към бедното животно.
Мъж в униформа на ротмистър насочи коня си към Жан. Едва когато наближи, тя позна високата фигура на граф Дьо Брион и много му се зарадва. Той я поздрави с топла усмивка.
– Мадам Д'Етиол! Ако нямате нищо против, ще ви предоставим карета, за да се приберете у дома.
– А кочияшът ми? – попита загрижено тя. – Лежи ранен недалеч оттук.
– Веднага ще наредя да се погрижат за него – откликна графът.
Ловната компания продължи пътя си, но придворните не спряха да обсъждат случката в езерото – крайно неприятно за херцогиня Дьо Шатору, която веднага се запита дали пък произшествието не е инсценирано от някой неин враг. Разгневена, тя се загърна по-плътно в топлата стола. Не ѝ беше за първи път. Откакто стана официална метреса на Луи, някои хора от Двора правеха всичко възможно да ѝ отнемат тази почетна титла. Засега без успех, защото тя знаеше как да се задържи на власт, а и имаше добри съюзници. Въпреки това опитът на херцогинята ѝ подсказваше необходимостта винаги да е нащрек. Младата жена в езерото без съмнение беше много красива – е, доста обикновена, но начинът, по който стоеше във водата край преобърнатата карета, трогателно безпомощна и същевременно искрено възмутена, привлече вниманието на Негово Величество и това никак не се хареса на херцогинята.
Кой придворен се криеше зад тази интрига? Ръката ѝ стисна по-здраво юздите на кафявата кобила. Трябваше да признае, че няма представа. Вероятно Ришельо ще изкаже някакво предположение.
Във всеки случай този път не беше граф Дьо Морпа. Херцогинята се засмя тихичко. Никой не би се изложил по такъв начин пред целия Двор само за да я нарани. От месеци тя се опитваше да убеди краля да прогони Морпа от Двора и днес най-сетне присъства на публичното му унижение. Дано той сам подпечата съдбата си, помоли се тя.
Херцогиня Дьо Шатору стегна юздите на коня си и се обърна с подигравателна усмивка към министъра на флота.
– Бедната бременна свиня! Хората сигурно си мислят, че сте противник на женския пол, мосю Дьо Морпа.
– Просто не понасям змийския характер на някои екземпляри от женски пол, херцогиньо – отговори графът с опасна студенина в гласа.
Херцогиня Дьо Бранка, закръглена дама с живи кафяви очи, избухна в смях.