– Как сте, мосю Льо Бел? – поздрави придворният банкер.
Остро изсеченото лице с високо чело грейна в любезна усмивка. Той предложи стол на госта си и отново зае мястото си зад писалището.
– Не се оплаквам, мосю Пари дьо Монмартел, не се оплаквам – отвърна Льо Бел и елегантно кръстоса краката си с доста тънки прасци.
– О, радвам се да го чуя! Една чаша бавароаз?
– С удоволствие – кимна кралският камердинер и посегна с доволна усмивка към пенестата течност в чаша от фин порцелан, поставена безшумно върху масичката до стола му от един лакей.
Пари дьо Монмартел рядко вършеше нещо без сметка, ала Льо Бел се почувства поласкан, че придворният банкер познава слабостта му към напитката. Бавароаз представляваше смес от силен чай, тръстикова захар, жълтък, мляко и черешов ликьор.
Гостът отпи щедра глътка и въздъхна доволно. Погледът му падна върху голямата картина вдясно от него – изобразяваше четиримата братя Пари: Антоан, Клод, Жозеф и Жан. Изглеждаха досущ като аристократи и излъчваха аристократична самоувереност, въпреки че баща им е бил прост кръчмар. В момента братята Пари бяха най-могъщите френски финансисти. Обвиняваха ги в жажда за власт и в безогледност. В Париж открито говореха, че вършат кръвосмешение, защото Пари дьо Монмартел се бе оженил за племенницата си, дъщерята на по-големия си брат, само за да може титлата garde du tresor[8] да остане в семейството.
Във "Версай" ги мразеха, но се нуждаеха от парите им. Льо Бел обаче се поздравяваше за проницателността си – твърде рано разбра колко ще нарасне влиянието на братята.
– Надявам се Негово Величество да се радва на най-добро здраве? – попита учтиво мосю Пари дьо Монмартел.
Льо Бел вдигна глава. Въпреки усмивката, мъжът насреща му излъчваше нещо дебнещо, хищническо. Сигурно не е много приятно да имаш мосю Пари дьо Монмартел за враг, помисли си камердинерът и потрепери.
– О, кралят е много добре – отговори той и отново надигна чашата, като елегантно вирна малкия си пръст.
– Радвам се да го чуя. – Пари дьо Монмартел се облегна удобно. – Вижте, вероятно ви е ясно, че ви повиках тук по важна причина.
Льо Бел кимна и придворният банкер продължи:
– Никой не е толкова близо до Негово Величество като вас, мосю Льо Бел, затова си помислихме, че няма да ви струва нищо от време на време да споменавате пред краля името на една личност.
Льо Бел зяпна смаяно.
– Сигурно имате предвид мадам Д'Етиол, вашата кръщелница?
Целият двор знаеше за сблъсъка ѝ с краля по време на лова.
– Точно така.
Камердинерът се опита бързо да прецени възможностите си.
– Разбира се, бих могъл да го направя. И никой не проявява по-голяма готовност да ви услужи – побърза да увери домакина си той. – Има обаче един проблем. – От гърлото му се отрони дълбока въздишка. – Рискувам да си навлека омразата на мадам Дьо Шатору.
Пари дьо Монмартел го погледна втренчено, кимна, мълчаливо отвори едно чекмедже, извади торбичка с монети и я бутна през масата.
Льо Бел се направи на ужасен.
– О, не, недейте! Не исках да кажа това.
Придворният банкер се усмихна.
– Не, разбира се, мосю Льо Бел – отвърна той с кадифен глас. – Приемете го като малко обезщетение за усилията, които ще положите.
10.
Августовското слънце изгори зеленината на дърветата и поляните, цветята и цъфтящите храсти изсъхнаха. Само паркът на "Етиол", където десетки прислужници и градинари всяка сутрин мъкнеха безброй кани и кофи с вода за поливане, блестеше като плодороден оазис сред сухия пейзаж.
Не беше валяло от седмици и горещината обричаше хората и животните на апатична леност. Всяко занимание, дори най-дребното, напрягаше тялото. Даже птиците бяха престанали да пеят и се криеха в короните на дърветата. В двореца цареше сковаваща тишина. Внезапно някъде се затръшна врата.
Слугинята Терез изскочи навън с развети поли. Дървените ѝ обувки тракаха оглушително по паважа, докато тичаше към оборите. Кръглото ѝ лице пламтеше от вълнение.
– Виктор! Виктор! – развика се тя отдалеч.
Независимо от пълнотата си слугинята прекоси двора със завидна бързина. Полите ѝ пречеха и тя ги вдигна решително, без да се притеснява, че ще покаже чак до коленете силните си крака с дебели глезени.
– Виктор!
Недоволен, че смущават следобедния му сън, старият кочияш подаде потната си глава през вратата.
– Бързо, веднага впрегни конете! Трябва да доведеш доктора! – извика задъхано Терез. – Мадам ражда!