– Мадам има нужда от време, за да възстанови силите си – обясни учтиво лекарят. – Раждането беше много трудно. Засега я оставете на спокойствие.
Нарекоха момиченцето Александрин. Тя имаше мънички пръстчета на ръцете и краката, а валмото руси къдрави косъмчета на главичката ѝ придаваше ангелски вид.
– Моето сладко малко съкровище! – Жан се смееше и я подхвърляше във въздуха. Бебето реагираше с радостни звуци.
Погледнеше ли дъщеричката си в очите, Жан изпитваше топлота и нежност. Имаше чувството, че двете се познават от цяла вечност. Александрин беше съвършена. Шарл почти не ѝ обръщаше внимание, но това не притесняваше щастливата майка. И бездруго беше убедена, че прекрасното малко същество няма нищо общо с човек като Шарл.
През трите години на брака си двамата не успяха да се сближат. Жан се радваше, че Шарл не проявява интерес нито към салона ѝ, нито към театъра. "Сигурно съзнава неспособността си да каже дори две свързани изречения", мислеше си понякога тя.
Все пак признаваше, че мъжът ѝ не е с лош характер. Той беше добродушен, макар и доста тромав. Би могла да попадне на много по-лош съпруг. Подобно на повечето брачни двойки и двамата се отнасяха един към друг с дистанцирана учтивост. За съжаление Шарл продължаваше да идва в стаята ѝ всяка нощ и да настоява за правата си. С повечето съпруги беше така. Жената не се омъжваше за удоволствие, а за да е осигурена и да заеме по-добро място в обществото. Така беше открай време. Брачните задължения бяха цената, която тя бе принудена да плати, за да живее желания живот.
Ала появата на Александрин я обезщети за всички преживени страдания. Детето представляваше дар небесен. Истинска благословия беше да го държи в прегръдките си. Целуна я за кой ли път и я залюля нежно. Кърмачката стоеше до леглото и се усмихваше с разбиране.
– Сигурна ли си, че я храниш добре? – попита Жан.
– Разбира се, мадам – отговори спокойно жената. Пищните ѝ гърди не допускаха съмнение в способностите ѝ. – Кърмя я редовно, на всеки три часа.
Жан целуна Александрин по пухкавата бузка и неохотно я предаде в ръцете на кърмачката.
– Искам да ми я донесеш и следобед, чуваш ли?
Кърмачката кимна и излезе, притиснала бебето към гърдите си. Там малката Александрин изглеждаше още по-дребничка и безпомощна, отколкото беше в действителност.
11.
Пред входа на великолепния градски дворец на улица "Дю Бак" горяха факли. Ярките пламъци затопляха ледения въздух и осветяваха величествения герб над вратата.
Свещеникът се прекръсти и започна да изкачва широкото стълбище.
Лакеят му отвори вратата, Божият служител влезе в спалнята на херцогинята и веднага разбра, че слуховете, обикалящи от вчера Париж, отговарят на истината. Херцогиня Дьо Шатору беше тежко болна. Доскоро красивото лице на кралската метреса днес изглеждаше восъчно и хлътнало. Под очите ѝ се бяха вдълбали тъмни кръгове, високите скули сякаш се бяха смъкнали, прекрасното чело беше покрито с капчици студена пот.
Свещеникът имаше достатъчно опит. Още щом чу неравномерното, мъчително дишане, разбра, че краят наближава. Отпрати лекарите и камериерките и пристъпи към леглото.
Трескавият поглед на херцогинята се местеше неспокойно. Най-сетне тя забеляза застаналия до леглото ѝ свещеник и го погледна въпросително, с няма молба. В стъклените очи ясно личеше страх.
Още не е разбрала, че животът ѝ свършва, помисли си съжалително старецът. Както повечето хора, така и херцогинята не искаше да се примири с неизбежното.
Треската, започнала само преди ден, дойде бързо и неочаквано. Внезапното заболяване на кралската метреса предизвика ужас в двора. Между парижкия ѝ дворец и "Версай" непрестанно сновяха пратеници, за да осведомяват отчаяния Луи за здравето на любовницата му. Негово Величество заповяда да се четат молитви и изпрати при херцогинята най-добрите си лекари. Напразно. Господ бе решил друго.
Свещеникът направи кръст върху челото на умиращата, поръси я със светена вода и зашепна молитва. Равномерните, монотонни слова успокоиха херцогиня Дьо Шатору. Дишането ѝ се нормализира и това позволи на свещеника да я изповяда.
Накрая тя се отпусна изтощено върху възглавниците и затвори очи. Божият служител хвана ръката ѝ. Оттук нататък щеше да я придружава само Всемогъщият.
Мъжът препускаше към двореца "Ла Мюет "с последни сили. Шибаше немилостиво нещастния кон и се взираше напред в нощта. Вятърът развяваше наметката му, горещият дъх на врания жребец се стелеше на кълба в ледения декемврийски въздух. Ездачът минаваше покрай дървета, възвишения и поляни, ала не виждаше почти нищо. Само луната осветяваше пътя му и той се молеше да не падне и да си счупи врата.