Луи се приближи бавно. Имаше властно излъчване. Погледът, позата, жестовете бяха на човек с безусловен авторитет. Ала Жан откри в очите му замисленост, която го правеше уязвим, и това я учуди безкрайно.
Кралят спря на сантиметри от нея.
– Кълна се в бога, мадам, без маска сте още по-красива – промълви той, улови дясната ѝ ръка и я вдигна към лицето си. Устните му докоснаха вътрешната страна на китката и се плъзнаха нагоре. Жан потрепери и дъхът ѝ се ускори.
Без да пуска ръката ѝ, кралят я привлече към себе си.
Изненадана от обзелото я вълнение и желанието да усети целувката му, Жан затвори очи. Осъзна, че тази нощ ще прати по дяволите предпазливостта и ще загърби добрите съвети, с които я изпратиха кръстникът и пастрокът ѝ.
Лицето му бавно се приближи към нейното и тя повярва, че ей сега ще усети устните му върху своите, когато той изведнъж я пусна и отстъпи крачка назад.
Жан го погледна объркано. Лицето му се бе променило в миг. Очите му излъчваха студена подигравка.
– Е, мадам, няма ли да ми кажете защо сте тук тази вечер? И вие ли като другите дами се надявате да станете новата метреса на френския крал?
Пренебрежителността и наглостта в тона му я улучиха като плесница. Жан потрепери, сякаш наистина я бе ударил, ала веднага се овладя.
– Ваше Величество се забравя – отвърна хладно тя, грабна ръкавицата и маската си и понечи да мине покрай него, но той ѝ препречи пътя.
– Не съм ви позволил да си отидете!
Тя вдигна глава и го изгледа втренчено. Очите ѝ потъмняха от гняв.
– Ваше Величество ме обиди достатъчно – отвърна ледено тя, мина покрай него и излезе от салона с високо вдигната глава. Нека посмее да я хвърли в Бастилията!
Кралят я проследи с изненадан поглед.
Жан прекоси коридора, без да се обърне нито веднъж, и слезе в залата. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и тя побърза да си сложи маската.
Чувстваше се обидена и унизена. Докато танцуваше с краля и в първите мигове в малкия салон, беше убедена, че между двама им се е породило привличане, силно като магия. Начинът, по който се движеха заедно, по който той я докосваше и гледаше – никой мъж не беше събуждал в сърцето ѝ такива чувства. И тя, глупачката повярва, че той изпитва същото като нея. Едва сега осъзна колко е наивна и неопитна в придворните взаимоотношения.
Чу приближаващи се гласове и бързо изтри сълзите си. Две млади жени – русалка и мускетар – минаха покрай нея, хихикайки. Тя се затича по някакъв безкраен коридор и вече уплашена, че се е объркала напълно, видя врата. Отново влезе в официалните салони и успя да стигне до голямото стълбище. Вървеше през гъстата тълпа, без да забелязва никого. Празнуващите я зяпаха любопитно, но тя не спря нито за миг. Най-сетне слезе в двора, където все още цареше голямо оживление.
Положи доста усилия да намери паж, който да ѝ повика карета. Качи се бързо, отпусна се върху седалката и въздъхна дълбоко. Виковете и песните на народа, който продължаваше да се тълпи пред портите на двореца и празнуваше по свой си начин, стигаха до нея много отдалеч и сякаш ѝ се подиграваха. Жан стисна ръце в юмруци. Защо проклетият кочияш не подкара конете по-бързо? Още не е прекосил дори двора!
Внезапно каретата рязко спря. Някой отвори вратичката. Появи се мъж, който с елегантен скок се метна в каретата и се поклони изискано пред слисаната Жан.
Силно смутена, тя само кимна. Мъжът беше млад, вероятно към края на двайсетте, и тя го позна по костюма, макар че беше свалил маската и носеше сабя. Горският дух, който я заведе при краля. Лицето ѝ се вледени.
– Позволете да се представя, мадам. Името ми е Луи дьо Ноай, херцог Д'Айен, капитан на гвардейците на Негово Величество. Тук съм по поръчение на краля.
– Не мисля, че ще задълбочим познанството си, мосю – прекъсна го хладно Жан.
– Мадам, имате пълното право да се сърдите – отвърна с усмивка херцогът. – Аз съм тук, за да се извиня от името на краля.
Жан мълчеше.
Херцог Д'Айен извади от джоба на жакета си запечатан плик и ѝ го подаде.
– Негово Величество ще се радва да се срещне с вас на бала на град Париж.