Жан се обърна към кръстника си и попита с интерес:
– А вие за какво бяхте отличен, чичо Жан?
Погледите им се срещнаха и Пари дьо Монмартел се засмя развеселено.
– Да го кажем така – Короната се нуждаеше от пари и аз ги дадох.
Жан се готвеше да зададе нов въпрос, но мадам Поасон се намеси със строг тон:
– Престанете, деца, не е прилично да се месите в разговора на възрастните!
Пари дьо Монмартел отново огледа замислено момичето, после дискретно се обърна към Льо Норман дьо Турнем.
– Казвам ви, у малката има нещо. – Тихият му глас изразяваше дълбока убеденост. – Ще стане красавица, но не е само това. Тя е интелигентна. Трябва да я държим под око. Надявам се, разбирате какво имам предвид.
Двамата мъже си кимнаха многозначително.
2.
Леконог като елф, мосю Гибоде прекоси помещението с елегантни стъпки под звуците на чембалото, като в същото време с достойна за завиждане грация изпълняваше съответните движения с ръцете – ту надясно, ту наляво, както изискваше съвършеното изкуство на менуета.
Застанала до чембалото, Жан трепереше от нерви и се опитваше да запомни и най-дребните подробности от всяко движение на своя учител. Дано само не забрави някоя, защото мосю Гибоде беше колкото талантлив, толкова и труден по характер, да не говорим за неумолимата му строгост.
Цял Париж се натискаше да учи салонни танци при този благословен от Бога човек. Вече му бяха оказали честта да танцува пред краля и семейството му, но това високо отличие не опази ексцентричния творец от нуждата да дава уроци. Правеше го обикновено сутрин, както този понеделник, и ужасно мразеше да му губят времето.
Затаила дъх от възхищение и страх, Жан проследи как мосю Гибоде завърши изпълнението си с елегантно завъртане и се обърна към нея.
Уроците при него представляваха част от образованието ѝ, щедро финансирано от Шарл льо Норман дьо Турнем.
– Хайде, сега е твой ред – подкани я строго мосю Гибоде и Жан усети как ѝ става горещо. Чембалистът Жак засвири отново и тя започна да танцува: отчаяно броеше наум и се молеше да не забрави някоя стъпка. Едва стигна до средата на помещението и мосю Гибоде ядосано заудря с пръчката по чембалото. Жак спря да свири, а Жан подскочи уплашено.
– Не, не, не! – изкрещя извън себе си учителят и отчаяно заскуба перуката си. – Какво правиш? Каква е тази поза? Какви са тези движения? Танцуваш като болна гъска!
Жан го гледаше изумено. Косите му стърчаха на всички страни. Едва днес тя осъзна, че перуката му не е нарочно фризирана така, а предната ѝ част стърчи, защото той постоянно я скубе.
– Това е менует! – напомни ѝ той. – Виж как се танцува!
И отново изпълни няколко стъпки с достойна за възхищение лекота и без никакво усилие. Жан се разтрепери от завист. Би дала всичко, за да може да танцува като него.
– Видя ли как се прави? – попита гневно той.
Тя кимна унило. Чембалистът засвири отново и момичето се постара да изпълни стъпките според строгите изисквания. Ала пак стигна само до средата на залата и сърдитият глас на мосю Гибоде прекъсна танца.
– Не, о не! Ужасно!
Обезкуражена, Жан спря и се обърна. Той я гледаше, сякаш имаше пред себе си абсолютно безнадежден случай. Тя ходеше на уроци три пъти седмично и всеки път умираше от страх да не би мосю Гибоде да я изхвърли. Всички в Париж знаеха, че рано или късно това се случва с повечето му ученици.
Много по-приятно ѝ беше да учи с мосю Дьо Кребийон, поет и драматург, който ѝ преподаваше литература и философия. Още от първия миг, когато той изкачи стълбището с куп книги подмишница, седна шумно на първия попаднал му стол, пое въздух и ѝ се усмихна приятелски, тя се почувства окрилена.
– Разказвай! Какво си чела досега? – попита я той и будните, интелигентни очи, осветяващи набразденото от бръчки лице, я погледнаха с любопитство.
– Досега? – Жан се поколеба и отговори виновно: – Само Библията, мосю Дьо Кребийон. В манастира не ни разрешаваха да четем други книги.
Възрастният мъж я погледна невярващо.
– Нима не познаваш гръцките трагедии... философите... Расин, Корней, Молиер? Нищо?
Жан смутено поклати глава.
– Н-не, мосю Дьо Кребийон.
Той въздъхна.
– Значи ни предстои много работа. Да започваме.
Започнаха с кратички пиеси, минаха през древните гърци и стигнаха до класиците на новата литература. Дьо Кребийон не само я подтикваше да чете, но и внимателно развиваше ума ѝ, стимулираше я да мисли и да задава въпроси. Момичето беше жадно за знания и макар че задачата му беше само да ѝ даде обща култура, за да се движи сигурно в обществото, той я научи на много повече неща.