Рей Бредбъри
Мадам и мосю Подставенови
Докато плъзваше поглед по менюто, поставено в сребърна рамка от деветнайсети век пред ресторант „Фондю“, Андре Хол усети съвсем леко докосване по лакътя.
— Господине — каза мъжки глас, — изглеждате гладен.
Андре ядосано се завъртя.
— Какво ви кара да смятате… — започна той, но възрастният мъж любезно го прекъсна:
— Начинът, по който се бяхте навели, за да прочетете менюто. Аз съм мосю Солт, собственикът на този ресторант. Познавам признаците.
— Боже мой — рече Андре. — И това ви е накарало да излезете?
— Да! — Възрастният мъж разгледа сакото му, износените маншети, прекалено често почистваните ревери и каза: — Гладен ли сте?
— Трябва ли да пея, за да си изкарам вечерята?
— Не, не! Regardez към прозореца.
Андре се завъртя и ахна, улучен право в сърцето.
Защото до прозореца седеше най-красивата млада жена, наведена над супата си, за да поднесе лъжицата към невероятно апетитната си уста. Свела глава сякаш за молитва, тя не забелязваше, че двамата мъже наблюдават профила й, сочните й бузи, лилавите й очи, изящното й като раковина ухо.
Андре никога не бе ял от женски пръсти, но сега го изпълни непреодолимо желание.
— Единственото, което трябва да направите — прошепна собственикът, — е да седнете до онзи прозорец при прекрасното създание и да ядете и пиете през следващия един час. И да се върнете утре, за да вечеряте със същото прелестно видение.
— Защо? — попита Андре.
— Regardez. — Възрастният мъж завъртя главата му така, че да погледне към отражението си в прозореца.
— Какво виждате?
— Гладен студент по изобразително изкуство. Себе си! И… симпатичен?
— Аха! Добре. Елате!
И младежът беше издърпан през вратата, за да седне на масата, докато красивата млада жена се смееше.
— Какво? — извика той, докато наливаха шампанско. — Какво е толкова смешно?
— Вие — усмихна се красавицата. — Не ви ли каза защо сме тук? Погледнете към нашата публика.
Тя посочи с чашата си шампанско към прозореца, пред който се бяха струпали хора.
— Какви са тези? — възрази той. — И какво гледат?
— Актьорите. — Жената отпи от шампанското. — Красивите хора. Нас. Моите прелестни очи, нос, изящна уста. Гледат и вас. Очи, нос, уста, всичко е прекрасно. Пийте!
Помежду им падна сянката на собственика.
— Виждали ли сте онзи номер, при който помощникът на фокусника се преструва на доброволец и тайно му помага, а? А знаете ли как наричат такива помощници? Подставени лица. Така че, докато седите с чаша хубаво вино в ръка и пред очите на вашата публика, аз ви кръщавам…
Той замълча за миг.
— Подставенови. Мадам и мосю… Подставенови.
И наистина, когато прелестното създание срещу Андре вдигна чашата си, в здрачния час навън минувачите започваха да се колебаят и бяха примамвани от невероятната красавица и мъжа, хубав също колкото нея.
Съблазнявани не само от менюто, двойките с шепот пълнеха масите, палеха се все нови свещи и се наливаше още шампанско, докато опиянени от безсмъртните си лица, Андре и неговата любима поглъщаха храната си, без да я виждат.
Накрая бяха ометени последните чинии, беше изпито последното вино, угасиха и последните свещи. Те седяха и се гледаха, докато застаналият в сенките собственик не вдигна ръце.
Аплодисменти.
— Утре вечер — каза той. — Encore?
Последва още една, а след нея и други вечери. Те идваха и си отиваха, но винаги се срещаха в мълчание, за да променят температурата в ресторанта. Хората влизаха от студената вечер и откриваха лято край техния огън, където той поглъщаше нейната топлина.
Насред шестнайсетата вечер Андре внезапно усети, че духът на някой вентрилоквист казва с неговата уста:
— Обичам те.
— Недей! — рече тя. — Хората ни гледат!
— Гледат ни вече от седмици. И виждат двама влюбени.
— Влюбени ли? Не. Не сме влюбени.
— Да! Ела в моята стая или ми позволи да дойда в твоята!
— Това ще развали всичко! Сега е съвършено.
— Съвършено е да съм с теб.
— Седни! Погледни всички тези хора, които правим щастливи. Помисли си за мосю Солт, чието бъдеще осигуряваме. Помисли си: какви бяха плановете ти за следващата година преди да се появиш тук миналия месец? Опитай виното. Казват, че било отлично.
— Защото те казват, че е отлично ли?
— Внимавай. Хората навън могат да прочетат движенията на устните ти и да си тръгнат. Подай ми ръка. Нежно! Яж. Усмихвай се. Кимай. Така. По-добре ли е?
— Обичам те.
— Престани или ще си ида!
— Къде?
— Някъде! — Тя фалшиво се усмихна за пред хората навън. — Където условията за работа са по-добри.