— Аз лоши условия за работа ли съм?
— Ти ни излагаш на опасност. Виж, мосю Солт ни гледа ядосано! Тихо. Налей ми вино. Да?
— Да — накрая отвърна той.
И така продължи още седмица, докато накрая Андре избухна и каза:
— Омъжи се за мен!
Тя рязко дръпна ръката си от неговата.
— Не! — После се засмя, защото пред прозореца се бе спряла млада двойка.
— Не ме ли обичаш поне съвсем мъничко? — умолително попита той.
— Защо да те обичам? Не сме си давали никакви обещания.
— Омъжи се за мен!
— Мосю Солт! — извика тя. — Сметката!
— Но никога не е имало сметка!
— Тази вечер обаче — отвърна любимата му, — има.
На следващата вечер тя изчезна.
— Вие — извика мосю Солт. — Маниак такъв! Вижте какво направихте!
До прозореца не седеше красива млада жена: последната нощ на пролетта, последната нощ на лятото.
— С бизнеса ми е свършено! — извика старецът. — Защо не си държахте устата затворена и не си ядохте вечерята или не изпихте втора бутилка и не стиснахте тапата между зъбите си?
— Казах истината, както я чувствах. Тя ще се върне!
— Нима? Прочетете това!
Андре взе бележката от ръката му и прочете:
Сбогом.
— Сбогом. — От очите му бликнаха сълзи. — Къде е отишла?
— Бог знае. Никога няма да научим истинското й име и адрес. Елате!
Андре го последва през лабиринт от стълби до тавана. Мосю Солт застана там и като се олюляваше, сякаш щеше да се хвърли с главата надолу, посочи към сумрачния град.
— Какво виждате?
— Париж. Хиляди сгради.
— И още?
— Хиляди ресторанти?
— Знаете ли колко ресторанта има от Айфеловата кула до Парижката Света Богородица? Двайсет хиляди. Двайсет хиляди скривалища за нашата безименна красавица. Ще я откриете ли? Търсете я!
— Във всичките двайсет хиляди ресторанта ли?
— Доведете я и ще бъдете мой син и съдружник. Ако се върнете без нея, ще ви убия. Тичайте!
Андре се подчини. Втурна се нагоре по склона към бялата прелест на Сакре-Кьор и отправи поглед към светлините на Париж, затъмнени от синьо-златистите багри на изчезналото слънце.
— Двайсет хиляди скривалища — промълви Андре.
И започна да търси.
В Латинския квартал оттатък Сена можеш да минеш покрай четирийсет ресторанта само за една пресечка, по двайсет от всяка страна на улицата, някои с прозорци, край които на светлината на свещ седят красавици, други с извадени навън маси, пълни с весели хора.
— Не, не — промълви Андре. — Прекалено много са! — И тръгна по уличка, излизаща на булевард „Сен Мишел“, където ресторантчетата и кръчмите бяха пълни с туристи, където жени, сякаш слезли от картини на Реноар, разговаряха за вино, докато пиеха, или за храна, докато се хранеха, и не обръщаха внимание на този непознат младеж.
„Боже мой — помисли си той. — Трябва ли да обиколя Париж от Трокадеро до Монмартър и Монпарнас, за да намеря едно-единствено прозорче, където светлината на свещите огрява жена, толкова красива, че процъфтяват всички апетити и всички радости, и кулинарни, и любовни се сливат в едно?
Безумие!
Ами ако пропусна точно този прозорец, тази светлина, това лице?
Лудост! Ами ако в объркването си минавам по едни и същи улици? Карта! Трябва да си отбелязвам местата, където съм бил.“
Така че всяка вечер по залез-слънце, когато по тесните улички се спускаха лилави, пурпурни и огненочервени сенки, той излизаше със светли карти, които потъмняваха, докато се прибереше. Веднъж на Булвар дьо Гренел спря такси и изскочи от него бесен. Колата беше минала прекалено бързо и не бе успял да види поне десетина ресторанта.
После, отчаян, той каза:
— Хонфльор? Довил? Лион?
„Ами ако — продължи Андре — тя не е в Париж, а е избягала в Кан или Бордо с техните хиляди ресторанти? Боже мой!“
Същата нощ се събуди в три часа. В главата му минаваше списък с имена. Елизабет. Мишел. Ариел. Кое от тях да изрече, ако най-после я открие? Селия? Хелен? Диана? Бет?
Накрая заспа изтощен.
И така седмиците се превръщаха в месеци, и на четвъртия той извика към огледалото:
— Стига! Ако тази седмица не откриеш прозореца й, изгори картите си! Повече никакви имена или улици в полунощ или призори! Да!
Образът му мълчаливо се извърна.
На деветдесет и седмата вечер от търсенето си Андре вървеше по Ке Волтер — и внезапно го изпълни толкова силна буря от чувства, че разтърси костите му и разтуптя сърцето му. Гласовете, които слушаше, но не чуваше, го накараха да залитне към пресечката и да замръзне там.
Оттатък тясната уличка под навес от трептящи листа малка тълпа зяпаше към поставеното в медна рамка меню и към прозореца зад него. Андре се приближи като в транс и застана зад хората.