Една вечер, когато княгинята дойде и спря зад него, той изведнъж се обърна назад и девойката потъна в кротките му тъжни сини очи. Почна да маха с ръце и да вика за помощ. Обърна двуколесницата и шибна коня. До полунощ майсторът не можа да заспи, а ходеше по стърнищата, между кръстците и пееше, тъй както пеят щурците. Мъждукаха далечни аули. Никога звездите, не са пламтели с такъв огън. След полунощ той легна на тревата. Чу как тупти сърцето на земята, усмихна се, затвори очи и протегна ръце към звездите. Тогава му се яви насън дъщерята на ювиги хан Омуртаг — тънка и черна, и мила. Попита го:
— Чух глас насън. Някой ме викаше. Ти ли беше? Защо ме повика?
— Защото ти грееш над мене като юлска звезда, защото твоите очи са две череши, мокри от утринна роса, а гласът ти — глас на чучулига.
— Ще кажа на хана.
— Кажи му.
— Ти посягаш да откъснеш най-хубавия плод от градината на хана. Той ще ти отреже главата, ще я хвърли върху скалите — за да изкълве бог Икуш очите ти. Тези очи! Остави ме да ги погледам! Ах, колко си хубав! Тая вечер ти видя ли как потъвах в тях, почнах да се давя и извиках за помощ. Аз съм удавница! Ето ме, лежа мокра на пясъка. Помилвай ме! Наведи се над мене и ме съживи с топлия дъх на устните си! Не си ли царски син?
— Не съм.
— А какъв си?
— Син съм на един каменар от най-будния аул в държавата на хан Омуртаг.
— Лъжеш.
— Защо да те лъжа?
— Ти си пратеник на боговете. Ти можеш да вдъхваш душа на мъртвия камък. Когато твоят чук заповяда — от канарата излизат живи хора. Ти имаш сила да покоряваш. Ти ме омагьоса. Ще ме отведеш ли?
— Къде?
— Където искаш. Светът е широк.
Майсторът я прегърна. Такава жена той не беше срещал никога през живота си…
Когато гроздето наля зърно и потъмня, когато златни листа закапаха от дърветата, и делото на майстора узря. Току-що се беше върнал Омуртаг от дълъг поход и беше събрал всичките си големци в крепостта на веселба.
Мадарската крепост се люлееше, пияна от преславско вино и загорска медовина.
Последния ден. Слънцето бърже залязваше. Майсторът захвърли чука и длетото, и бавно слезе по ремъчните стъпала от скалата. Позлатена от спокойната длан на есенното слънце, се зададе ханската колесница. От лявата страна на Омуртага стоеше черното тънко момиче. Хан Омуртаг го беше прегърнал с тежката си ръка и викаше:
— Гледай какво чудо е направил на скалата. Ще му по-златя ръката. Де го майстора?
Двамата боили, които препускаха подир колесницата, скочиха от конете и догониха майстора, който крачеше полека към Мадара.
— Ти ли си — попита ханът — майсторът?
— Аз съм.
— Каква награда искаш да ти дам?
— Нищо не искам, господарю!
— Искай! — гневно заповяда ханът. — За твоето незнайно дело искай царски дар!
Тогава майсторът го погледна смело в очите и заговори:
— В десницата си, господарю, ти държиш един меч, което е страшило за враговете, а с лявата прегръщаш едно момиче, по-скъпо от всички земни съкровища. Дари ме с лявата!
Сам се върна хан Омуртаг в Плиска, сам влезе в двореца и не знаеше къде да седне от мъка. Когато вечерта пристигнаха старите боили Да целуват ръка на своя хан и да се веселят на трапезата му, те попитаха къде е дъщеря му — да им подаде златните чаши.
С помътен поглед ханът се дигна, потърси с очи бързоходеца и му пошепна:
— Иди да върнеш дъщеря ми! Донеси ми главата на майстора!
В полунощ проточено запяха първи петли. Със сухи очи дъщерята на хан Омуртаг наливаше и черпеше беловласите военачалници. Сърцето й беше угаснало в гърдите и не трепваше. Сърцето и беше мъртва птица.
А на утрото, преди да заблести росата по крайчеца на листата, преди да се търкулнат колите между кръстците на дунавските ниви, едно момиче в бяла одежда, поръсена със зелени звезди, се качваше по стъпалата, що се виеха между скалите към крепостта.
Излезе девойчето горе, обърна се към слънцето, прошепна нещо и се хвърли.
Когато падна, скалата сякаш се пропука, от долу до горе, а ездачът изтърва копието си…