Коко явно не проявяваше интерес към външни неща.
— Благодаря, че дойде — отвърна глухо тя. — Какво да ти поднесе Жозеф? Кафе? Или чаша вино?
На близката масичка стоеше недокосната чаша чай, отдавна изстинал.
— Ако ти не вземеш нищо, и аз няма да взема.
Коко кимна безмълвно.
— Трудно е за теб. Естествено. Но, скъпа… — Мися потърси думи. — Трябва да дойдеш на себе си. Всички сме много загрижени за теб.
Не уточни кой е включен в множественото число. Коко кимна отново и този път заговори:
— Тази сутрин отслужиха заупокойна служба за него в църквата на площад „Виктор Юго“. — Пак се загледа право пред себе си, изобщо не погледна Мися. Някъде в далечината на мислите си навярно виждаше Бой. — Етиен казва, че ще го погребат на Монмартр…
— Знам — отвърна тихо Мися.
Малко преди да потегли към Сен Кукуфа, бе чула от своя приятелка, че вдовицата на Бой не е присъствала на заупокойната служба. Навярно Даяна е очаквала да дойде съперницата ѝ, но тя също не беше взела участие в паметното тържество.
Сякаш прочела мислите ѝ, Коко продължи:
— Не пожелах да отида, защото щяха да ми отредят място някъде много назад сред скърбящите. Няма да ѝ дам повод да тържествува над любовта ни… Грешка ли направих, Мися?
Най-после тя вдигна поглед към приятелката си. Сърцето на Мися се сви. Погледът на Коко изразяваше толкова болка и отчаяние!
— Със сигурност не — отвърна тя и се премести, за да помилва нежно ръката на приятелката си. — Ти винаги си правила, каквото считаш за нужно в съответния момент, и накрая обикновено се е оказвало правилно. И този път ще е така. Твоята интуиция е сред най-силните ти страни. Възхищавам ти се за нея.
— Най-важното за мен беше Бой. С него бяхме едно цяло. Разбирахме се без думи.
— Знам — повтори Мися.
Двете приятелки бяха срещнали любовта на живота си горе-долу по едно и също време. Когато Коко и Бой се влюбиха, Мися още не ги познаваше, но преди десет-единайсет години тя се влюби в Хосе Серт. За нея той беше онова, което беше Бой за Коко, и представата внезапно да изгуби любимия си завинаги беше толкова страшна, че Мися не само разбираше напълно мъката на Коко, но и страдаше с нея.
Измери с поглед приятелката си: с всеки момент Коко ставаше сякаш по-мъничка. Беше физически упадък, ала не изглеждаше да полудява. Каквото и да я бе тласнало да промени така драстично цвета на стените в спалнята, тя не губеше разсъдъка си. Състоянието ѝ обаче беше застрашително. „Колко жени са умрели от разбито сърце?“ — запита се Мися. През Голямата война сигурно не е имало толкова мъртви жени, колкото паднали войници. Във всеки случай не се знаеше нищо. „Наш дълг е да оцелеем — мина ѝ през главата. — Само чрез нашата любов мъртвите ще останат живи в спомена.“
— Бой беше невероятен — подхвана тя — в това няма съмнение. Той би искал ти да продължиш оттам, където спряхте заедно. Заради него.
Коко избухна отчаяно:
— Но как да живея сама? Без него съм нищо!
— Ти все още си всичко, което Бой обичаше.
Коко я погледна учудено. Явно не бе осъзнала, че по някакъв начин Бой може да продължи да живее в нея, чрез нея.
Зарадвана, че е пробила скованата фасада, макар и само за миг, Мися побърза да продължи:
— Наскоро се нанесе в къщата на улица „Камбон“ №31. Пет етажа Шанел. Още не е обзаведена. Бой ми разказа, че с новия адрес за първи път си записана в търговския и обществения регистър като Couturier2, не като шивачка. Толкова се гордееше с теб. Няма да се откажеш само защото мъката те парализира…
Млъкна за малко, стисна ръката на Коко и продължи:
— Случи ти се нещо ужасно, в това няма съмнение, но не смяташ ли за твой дълг да осъществиш общите ви планове? Трябва да го направиш сама, да. Да, трябва, нужно е. Гледай напред, Коко!
Направи пауза, чакайки съгласието на приятелката си, но Коко мълчеше, гледаше я безизразно. След малко Мися отново заговори настойчиво:
— Скъпа, аз няма да те оставя сама по твоя път. Винаги, когато се нуждаеш от мен, ще бъда до теб. Обещавам ти.
Коко отмести поглед, сякаш търсеше отговор някъде в далечината. Тялото ѝ очевидно искаше да се изправи, ала товарът на тъгата все още не му позволяваше.
— За какво говорихте последно? — попита Мися и отправи безмълвна молитва към небето: дано Бог ѝ изпрати добро хрумване, за да изтръгне Коко от летаргията. Уповавайки се на късмета, прибави: — Искам да кажа, какви общи планове имахте?
— Вече не знам, Мися. Не помня в подробности за какво разговаряхме. Толкова много неща…
Отчаяна, Коко се опита да открие нещо в спомените си, ала не успя. По бузата ѝ се търкулна сълза и тя я изтри бързо, сякаш искаше да отстрани досадно насекомо. Внезапно лицето ѝ се оживи.