— Честит рожден ден — каза ѝ на руски. — Желая ти щастие, Коко, много успехи и много любов през следващата година от живота ти!
Тя го прегърна с любов.
— Фактът, че ми донесе закуската в леглото, е перла в короната на това много специално утро. Не си представям по-добро начало на рождения ми ден.
— Пьотр и Жозеф са ми сърдити — усмихна се Дмитрий. — Сериозно се обидиха, задето реших да се правя на твой келнер. Само Мари прояви разбиране. Чух как пошепна на Жозеф нещо за романтика.
Габриел се засмя с него и усети как главоболието вече не я мъчи толкова силно.
Дмитрий приближи два стола към масичката и вдигна капака на каната. В стаята се разнесе аромат на кафе. Князът напълни внимателно чашите. Обслужването не беше от силните му страни.
— Идвай, Коко, иначе кафето ще изстине — подкани я той, без да я погледне, защото тъкмо се занимаваше със сребърния капак върху чинията, предназначена за нея. Изглеждаше невероятно комично само по халат…
— Благодаря, Ваше Императорско Височество — отговори тържествено тя и стана, този път по-бавно отпреди.
Дръпна чаршафа и го уви около тялото си като тога. Приближи се и огледа кошничката с кроасани, съдчето за масло и бурканчетата с мармалад. Нежно плъзна пръсти по разцъфналите рози. Не само за да уважи усилията на Дмитрий, каза:
— Прекрасно си се подготвил.
Сърцето ѝ преливаше от радост.
Понечи да седне на стола насреща му, но той я спря.
— Не. Не там. Твоето място е тук.
Отстъпи настрана, за да ѝ освободи стола. Тя го погледна учудена.
Дмитрий не седна, а остана прав до нея. Изглеждаше изпълнен с очакване.
С нарастващо учудване Габриел отпи първо глътка кафе. Усещаше погледа на Дмитрий и се питаше какво чака той. Вероятно трябваше да провери какво е скрито под сребърния капак. Точно така, там имаше нещо. Може би Мари бе приготвила за празника английска закуска с бъркани яйца и бекон? Руснаците също обичаха да закусват с пикантни храни, непоносими за френския стомах по това време на деня. Мазното ядене не беше особено подходящо за нейния махмурлук. Дори само мисълта за пържени яйца ѝ причини гадене, а очакването на миризмата го засили. Реши да отложи малко момента на кулинарната изненада и пийна още глътка кафе.
— Няма ли да седнеш, Дмитрий? — попита любезно тя с чаша в ръка.
— Не бързам.
Очевидно чакаше тя да погледне какво се крие под капака. Габриел не проумяваше защо пържените яйца, сланината и надениците или блините и пирожките са толкова важни за него, но реши да не го измъчва повече. Щом той желае тя да яде такива неща, поне ще опита да му достави удоволствие.
Остави чашата и внимателно повдигна сребърния капак от чинията.
Замалко да го изпусне.
Порцелановата чиния бе покрита с бяла копринена салфетка, върху коприната бяха пръснати розови листенца, а върху тях лежеше безкрайно дълга перлена огърлица. От няколко наниза.
Габриел не успя да разбере какво точно представлява огърлицата, но ѝ беше все едно. Приличаше на малка планина от розово блещукащи перли. Искряха във всички пастелни тонове в зависимост от лъчите на светлината. Всъщност бяха кремавобели. Не беше нужно да е специалист по бижутата, за да разбере, че пред себе си има истинска скъпоценност, поне що се отнася до големината и лъскавината на перлите. Гледката я зашемети.
— Честит рожден ден, Коко — повтори тихо Дмитрий.
Габриел докосна подаръка колебливо. Тайно в себе си се боеше перлите да не се разпаднат на миден прах. Ала ги усети толкова истински, че се задъха.
Всъщност не обичаше особено истинските скъпоценности. Смяташе огърлиците, пръстените и обиците само за декорация, която по никакъв начин не повишава стойността на жената. Предпочиташе модни накити от изкуствени материали. На млади години обаче и тя се бе поддала на магията на искрящите диаманти.
Бой не ѝ правеше подаръци. Или поне не така, както постъпваха приятелите на Етиен с метресите си. Те удостояваха любовниците си с така наречените утринни дарове. Дамите получаваха скъпоценности, а после с гордост ги показваха пред другите. Щраусови пера, кожени яки, бижута… Бой явно не харесваше жени, накичени като коледни елхи.
Габриел се колебаеше как да реагира. Предпочиташе простотата в облеклото, не харесваше натруфеността. Въпреки това дълбоко в нея се обаждаше малко дяволче, което ѝ шепнеше, че пропуска нещо. Толкова по-силно заби сърцето ѝ, когато един ден, около година след началото на любовта им, Бой ѝ каза:
— Аз никога не ти правя подаръци, нали?