— Прав си — отвърна тя, разкъсвана между радостно очакване и безпомощност.
На следващата сутрин той сложи върху възглавницата ѝ червена кожена кутия. Тя отвори подаръка и остана заслепена от блясъка на накита, положен върху червено кадифе.
— Колко е хубаво — пошепна развълнувана.
— Това е диадема — обясни с усмивка Бой. — Твоя е.
Никога не беше виждала диадема. Не знаеше дори за какво служи. Нямаше понятие как се носи. Може би на шията?
По-късно научи от позната, че диадемата е своеобразна коронка и се слага на висока фризура. Нейната коса обаче беше къса. Къде да постави диадемата? За какъв случай е подходяща? Постара се да се сприятели с новото бижу. Тайно се упражняваше пред огледалото и накрая намери точното място върху главата си — там диадемата нито падаше на челото, нито се плъзгаше назад. Облече си вечерна рокля.
— Нима смяташ да излезеш? — изненада се Бой. — Защо? Вкъщи ни е толкова хубаво.
Габриел скри диадемата в кутията и изпълни желанието на любимия си за уединение. Подаръкът не се повтори. Тя беше щастлива с Бой. Със или без скъпи бижута.
Семплата елегантност на перлите я омагьоса. Те нямаха нищо общо с блещукащите модни дрънкулки, с които светските дами се опитваха да повишат стойността си. В тези перли беше заложена магия. Изглеждаха, сякаш все още са жива съставна част от мида. Всяка от тях беше уникат. Излъчваха всичко, което една жена може да си пожелае от своите скъпоценности.
— Огърлицата на баба ми.
— Моля?
Гласът на Дмитрий я изтръгна от мислите ѝ. Габриел вдигна поглед. Бе чула всяка дума, но не разбра нищо.
— Това са перлите на Романови, Коко. Принадлежаха на царица Мария Александровна, майката на баща ми.
Дмитрий се поколеба. Несигурно пристъпи от крак на крак. Мълчанието ѝ явно го объркваше. Очевидно беше очаквал тя да обезумее от радост при такъв неочакван подарък.
Габриел не помръдна.
За мъж с толкова ограничени финансови възможности дори покупката на свежи червени рози означаваше необичайно голям разход. Габриел осъзнаваше този факт. Ако изобщо беше очаквала да получи подарък, букетът щеше да е напълно достатъчен. Всъщност тя не очакваше нищо от него. Хармоничните часове, които прекарваха заедно, бяха много по-ценни от всеки подарък. Щастието не се купува, беше я научил Бой. Дмитрий я обогатяваше със своята близост, с нежността и приятелството си — това бяха най-прекрасните подаръци в една връзка.
— Аз… аз… не мога да ги приема — заекна тя.
Той се стъписа.
— Не ги ли харесваш?
— О, мили боже! Харесвам ги, естествено!
Като си помислеше, перлите съответстваха точно на нейния стил. В този смисъл Дмитрий бе направил отличен избор. Това не беше просто подарък. Той бе преценил много внимателно какво ще ѝ подхожда. Въпреки това няма да приеме.
Ако продадеше нанизите от перли, князът щеше да получи много висока цена. Тя го знаеше, но знаеше също, че материалната стойност на накита не е най-важното за него. Перлите на баба му представляваха скъпоценно наследство с висока символна стойност. И не само за него, а за всички монархисти в изгнание. Те означаваха повече, отколкото ѝ бе отредено да носи. Съзнаваше го съвсем ясно.
— Не мога да ги приема — повтори тя, без да го погледне.
Представяше си как по лицето му се изписва ужас и не искаше да види разочарованието му. А той не биваше да разбере колко дълбоко трогната е тя. Прекрасно беше да ѝ сервира такава скъпоценност в чинията за закуска, но рискуваше той да изтълкува погрешно възторга ѝ. Защото:
— Това са бисерите на руската корона, нали?
— О, това ли било? — въздъхна облекчено Дмитрий, но в смеха му се прокрадна и гняв. — Не се тревожи. Болшевиките ни откраднаха толкова много, тези перли вече не означават нищо. Освен това според мен те са частна собственост на царицата. Тя ги обичаше и сигурно щеше да се обърне в гроба, ако украсят деколтето на някоя метреса на комунистически комисар или на мошеник лихвар. Баба ми беше невероятна жена и… — След кратка пауза Дмитрий добави нежно: — Затова реших нейните перли да принадлежат на също толкова невероятна жена.
Докато тя се бореше да запази самообладание, той посегна към огърлицата. Внимателно нагласи нанизите на шията ѝ и помилва чувствителното място на ключицата. Докосването и лекият натиск на накита я разтрепериха.
Странно, но перлите върху кожата ѝ не се усещаха студени, а веднага приеха топлината на тялото ѝ. Да носи такава огърлица — какво невероятно прекрасно усещане за съвършенство!