— В Ермитажа — това е част от Зимния дворец, превърната в музей още по времето на прадядо ми — виси портрет на царица Мария Александровна. На портрета тя е с тази огърлица. Бих искал да мога да ти покажа картината.
Габриел безмълвно вдигна ръка и хвана пръстите му. Поднесе ги към устните си, целуна ги един по един. Жестът казваше повече от всяка дума.
— Пазя портрета на баба в сърцето си — промълви той, помогна на Коко да стане и я прегърна. — Няма да забравя и как изглеждаш ти тази сутрин.
Перлите загубиха значението си. Устните им се сляха в дълга, страстна целувка.
Двадесет и първа глава
— Откъде имаш тези перли? — попита Мися вместо поздрав.
След повече от два месеца двете приятелки най-сетне се срещнаха отново. Габриел, естествено, очакваше Мися да я прегърне, но тя не го направи, само сложи ръце върху раменете ѝ и даже я отдалечи от себе си. От разстояние разгледа перлената огърлица, която Габриел носеше към скромна, права черна рокля.
— Фантастични са!
Габриел плъзна пръсти по нанизите.
— Да. Наистина.
— Откъде ги имаш? Такова нещо не може да се купи даже при „Картие“.
— Навярно не. — Габриел се усмихна и понижи глас: — Подари ми ги Дмитрий. Моля те обаче да не разтръбяваш навсякъде.
Едва произнесла тази молба, тя се ядоса. Навярно Мися щеше да изтълкува думите ѝ като подкана. Все пак се надяваше приятелката ѝ да прояви дискретност. По изключение.
Мися отвори широко очи.
— Само не ми казвай, че това са известните Романови перли!
Габриел не отговори. Приятелката ѝ я разбра без думи.
— Мили боже, Коко, не може просто да се разхождаш из ателието си с тези перли, все едно носиш стъклено герданче! — произнесе задъхана тя.
— Къде другаде да ги нося?
За разлика от друг път двете се срещнаха в бутика — в последно време Габриел прекарваше дните си в ателието или в частните си помещения на първия етаж. Отрано се научи, че за бизнеса е по-добре тя да не се показва много-много пред клиентките, а да предостави на продавачките да обслужват дамите. Никой не се пазареше за цената на една рокля със служителките, но в присъствието на мадмоазел Шанел положението се променяше. Не спираше да се учудва до какви трикове прибягват най-богатите хора, как просят и умоляват и дори избягват да си платят сметката. Днес не бе заета с клиенти, а разглеждаше украсата на магазина и се питаше къде да сложи белите кутийки с черен надпис „Шанел №5“.
Понеже Мися не реагира, Габриел продължи:
— Чувала съм, че старите перли си губят блясъка, ако не са в чест контакт с женската кожа. Тази огърлица е много специална за мен и няма да я оставя да си лежи в кутията.
— Кой ти каза за перлите? — почти изпъшка Мися.
— Мария Павловна — отговори просто Габриел.
— Е, да, естествено е тя да знае.
Дори страхопочитанието ѝ към перлите на Романови не възпря Мися от хапливия коментар.
Предния ден сестрата на Дмитрий се бе появила в ателието, за да покаже на Габриел блузата, междувременно завършена напълно. Габриел остана силно учудена: великата княгиня работеше по-добре и от професионална бродирачка. Изкуството ѝ беше впечатляващо и тя веднага я помоли за нови проекти. Разговорът им се въртеше около модата, но Мария, естествено, забеляза перлите — в крайна сметка ставаше дума за накитите на баба ѝ. Габриел очакваше протест и за момент се почувства неловко, защото се опасяваше Мария да не предяви претенциите си, ала рускинята само отбеляза:
— Дмитрий е постъпил правилно, като ви е подарил перлите. Всичко друго би било още една загуба.
Габриел не разбра какво има предвид приятелката ѝ, но не попита.
В опит да настрои Мися по-примирително тя смени темата.
— Преди малко ми доставиха първите мостри на парфюма…
Маневрата за отклоняване на вниманието постигна успех.
— Искам да ги видя веднага! — възкликна възхитена Мися и повтори настойчиво: — Веднага!
— Тогава ела с мен горе. И без това смятах да пия чаша шампанско, а в компания е много по-приятно.
Върху писалището на Габриел стоеше отворено сандъче. Бялата копринена хартия наоколо приличаше на сняг върху фонтан. Тя бе побързала да разопакова изпратените мостри: извади бели кутийки с черен надпис, в които имаше скромни флакони с бял етикет и същия прав надпис, пълни с кехлибарена течност. Пет мостри от „Шанел №5“ бяха наредени върху писалището. Тя вдигна един флакон и го подаде на Мися.