— Заради перлите е — отвърна скромно тя. — Знаете ли, мисля за собствена линия модни бижута. Ще копирам тези нанизи.
— Руските емигрантки и всички доларови принцеси ще се бият за имитацията на Романовите перли — кимна въодушевено Мися.
— Как ви хрумват всички тези чудесни идеи? — полюбопитства Ернест Бо.
— И как намираш време да претвориш чудесните си идеи на практика? — Жан Кокто умело изигра ролята на съкрушен. — Коко, скъпа, позволяваш ли да ти напомня, че обеща да изработиш костюмите за моята „Антигона“? Кога ще го направиш, за бога, след като имаш толкова друга работа?
— Излишно е да се притесняваш — увери го Хосе Серт. — В момента се опасявам, че по-скоро Пикасо ще има проблеми с декорите.
— Не го казвай. Премиерата е определена за края на годината.
— Ако Олга продължава да го притиска, творчеството му сериозно ще пострада. Принудила го е да прекара празниците с нея и детето на село, да изпълнява ролята на щастлив баща на семейство. Пикасо — представяте ли си!
Серт разпери ръце.
Кокто кимна.
— Чух, че буквално го заключва вкъщи.
— Не мога да си го представя как го допуска — подхвърли Габриел.
— Шшт! — спря ги възбудено Мися. — Внучката на възрастната дама на съседната маса — или каквато и да е, искам да кажа, младата жена тъкмо става и май ще дойде при нас. — Тя гледаше покрай Габриел, но се стараеше да пази дискретност. — Или ще се оплаче, че си замъглила ума на скъпата ѝ мамичка с невероятно еротичен аромат, или ще поиска да разбере какъв е този парфюм.
Кокто огледа компанията предизвикателно.
— Какво ще направи момичето? Да се обзаложим ли?
— Най-добре замълчете всички! — изсъска Серт. — Няма да казваме, че става дума за „Шанел №5“. Непознатото е силно привлекателно.
Седмината на масата — Габриел, Ернест Бо и Ивон Жиродон, Мися и Хосе Серт, Жан Кокто и едва осемнайсетгодишният му приятел Раймон Радиге — едновременно поеха дъх и напрегнато зачакаха младата дама да се приближи. Изглежда Серт се бе излъгал, защото тя се запъти към изхода. Всички въздъхнаха разочаровани. В следващия миг обаче непознатата спря и се обърна. Оказа се красиво момиче с късо подстригана кестенява коса, облечено в бледосиня копринена рокля. На шията ѝ искреше огромен аквамарин.
— Моля за извинение, че ви заговарям. Тъкмо се питаме… — тя посочи леко към съседната маса — … какъв е този аромат. Тук мирише толкова прекрасно. Искам да кажа, при вас мирише най-хубаво.
Усмихна се смутено.
Кокто скритом заплаши компанията с пръст.
— Аромат ли? — попита Серт със сериозно изражение. — Не усещам нищо.
— Аз обаче го усетих — намеси се Габриел, намигна на приятелите си и продължи възможно най-небрежно: — За съжаление нямам никаква представа какъв е този парфюм.
Непознатата остана видимо разочарована.
— Жалко. — Вдигна рамене. — Моля да ме извините, че ви обезпокоих. — И изчезна към тоалетната за дами.
Кокто се обади пръв:
— Не ми харесва как се зазяпа след младата дама — укори той приятеля си и се обърна шеговито към другите: — Раймон е лошо момче. Мисля си, че обича жените.
Неприличният коментар свали напрежението. Всички се засмяха.
В крайна сметка Мися се погрижи всички да разберат какъв е парфюмът. Габриел изхаби цял флакон и вече беше сигурна, че новият аромат е най-важната тема за разговор в дамската тоалетна, където богати дами си пудреха носа пред огледалото. Приятелката ѝ, естествено, за пореден път отрече, че се е разбъбрила и е издала строго пазената тайна. Щетите от недискретността ѝ обаче бяха несравнимо по-малки, отколкото след изпращането на телеграмата до Стравински преди десет месеца.
Слухът за новия парфюм се разпространи бързо и завръщащите се от коледна ваканция парижанки се стичаха в магазина на улица „Камбон“, за да си го купят. Там се срещаха с клиентките, чиито приятелки бяха получили коледен подарък от модна къща „Шанел“ — много държаха и те да се сдобият със специалния аромат, получен безплатно от другите.
Габриел седеше на най-горното стъпало на стълбата към първия етаж на ателието. Беше любимото ѝ място — по традиция оттук, незабелязана, наблюдаваше случващото се на партера. Поради извивката на стълбището и издадената стена тя виждаше всичко, което се разиграваше долу, но самата тя оставаше невидима. При всяко модно ревю сядаше на това място с пепелник, кутия цигари и кибрит, наблюдаваше манекените и следеше как се променя настроението на зрителите — в нейно отсъствие те се чувстваха по-уверени и не пестяха възхищението или критиките си. И сега зае любимото си място, за да види как се приема „Шанел №5“.