— Защо пазиш новата си къща в тайна?
— Няма никаква тайна. В момента ти разказвам за къщата и те моля да ми помогнеш при обзавеждането. Хайде, Мися, да вървим в „Кафе дьо ла Пе“4. Там сигурно все още има стриди. Тъкмо ще се разберем кога ще видиш новия ми дом.
„Гледа напред — помисли си Мися. — Най-после.“
Излезе от магазина в приповдигнато настроение, без да подозира какви са истинските мотиви на Коко да купи нова къща.
— Ти си… Какво?
Тонът на Мися издаваше неверие и възмущение. Думите отекнаха в голите стени на немебелирания салон.
Габриел не очакваше толкова бурна реакция. Защо Мися се възмущаваше, че е купила къщата на Бой? Заедно със завещанието „Таймс“ публикува и списък на всичките му недвижими имоти. Тя го прочете и се натъкна на вилата недалеч от „Ла Миланез“. Отначало се смути, защото не знаеше нищо за тази придобивка, но много скоро възложи на агент по недвижими имоти да проучи как стоят нещата. Така разбра, че мосю Кейпъл едва наскоро е станал собственик на „Бел Респиро“. Купил е прекрасната триетажна вила с проста, но много стилна архитектура за нея — Габриел беше твърдо убедена в това. За кого другиго, ако не за нея? Навярно е възнамерявал да ѝ я поднесе като коледен подарък. Явно не е успял да впише името ѝ в документите за собственост, затова тя реши да купи вилата. Цената възлизаше на четирийсет хиляди фунта, а вдовицата на Бой узна името на купувача, представляван от адвокат, едва от подписа върху договора за покупко-продажба. Габриел избра тази предпазна мярка, защото очакваше ревнивата Даяна да откаже продажбата.
— „Ла Миланез“ не ми принадлежи. Живея там под наем — обясни спокойно тя, макар липсата на въодушевление у Мися да я гневеше. Трябваше обаче да признае, че бе очаквала възражения от приятелката си. Точно затова не бе споделила плановете си веднага, а я доведе в новата вила и я постави пред свършен факт. Габриел предполагаше, че Мися и Хосе Серт, а и другите ѝ приятели, щяха да я посъветват да не предприема тази покупка. Затова прибави упорито: — Покупката на този имот е добро вложение на завещаните ми от Бой пари.
— Защо не купи къща на Лазурния бряг? — изсъска Мися.
— Инвестицията е добра — настоя Габриел.
— Крайно време е да престанеш да живееш в миналото и да се освободиш от спомените. Спри да се криеш в тъмното. Казвам го в най-буквалния смисъл на думата. Ти трябва да живееш, Коко!
Габриел не очакваше бурното възражение на Мися да я улучи болезнено в сърцето. Не, никога вече няма да живее добре, все едно какви усилия полага приятелката ѝ. Къщата, избрана и купена от Бой, криеше част от вкуса и представите му за бъдещето. Пребиваването ѝ тук ѝ връщаше поне малко от усещането за уют, изпитано единствено в прегръдките му. Нямаше да позволи в последното му притежание да живее друг човек — това би било предателство. Ала не каза нито дума. Страхуваше се да не допусне грешка и Мися да си отиде завинаги. Освен това не възнамеряваше да отстъпи.
Приятелката ѝ се оказа още по-упорита от нея. Остана на място, от устните ѝ не излезе нито звук. След време Габриел се опита да постигне примирение.
— Имам идеи за обзавеждането. Искам стените да са в светли тонове, а мебелите — от тъмно дърво. Какво ще кажеш?
Мися вдигна рамене с привидно равнодушие, ала в очите ѝ блесна интерес.
— Черно и бяло… Да. Ефектът ще е добър.
— Смятам да боядисам цялата къща в бяло — продължи оживено Габриел. — А кепенците на прозорците с черен лак.
— Черни кепенци? — Едва угаснало, неверието в погледа на Мися пламна отново. — Моля те, не прави такива неща! Това е скъсване с традицията.
„И вечен знак за моя траур“, помисли си Габриел и заяви:
— Откога ме е грижа за традицията и нормите?
Мися изкриви уста в усмивка.
— Съседите ще те намразят.
В очите на Габриел блесна упорство.
— Знам.
— Аз обаче те обичам — завърши приятелката ѝ — и ще ти подаря най-прекрасното, най-изисканото обзавеждане, виждано досега.
Протегна ръце и двете се прегърнаха. Смехът им отекна в голите стени на къщата.
Втора част
1920-1921
Първа глава
— Добре дошли във Венеция, мадмоазел!
Габриел подскочи уплашено и погледна объркано дружелюбното лице на кондуктора, отворил внимателно вратата на купето. През последните часове на пътуването си бе сънувала кошмар. Дори много месеци след злополуката подсъзнанието ѝ съживяваше последните минути на Бой. Затвореше ли очи, в главата ѝ отново отекваше скърцането на спирачките. Тракането на влака я пренесе в автомобила и тя се почувства като дух на задната седалка, който следи ужаса. Спирането на влака на гара „Санта Лучия“ стигна до нея като грозен шум от разбиването на кабриолета.
4
Най-старото запазено и най-реномирано кафене на Париж, намиращо се на площада на Операта. — Б.р.