Караше прекалено бързо, но той не беше човек, който действа обмислено или бавно. Ревът на мотора бе музика в ушите му — веднъж скерцо, после рондо. Спирачните дискове скърцаха, стомана се триеше върху стомана, гума върху катран. А после автомобилът се издигна във въздуха, прекърши дървета и храсти, накрая се удари в ръба на скала и експлодира като огнено кълбо.
Ударът още ечеше в главата ѝ, когато служителят на компанията „Симплон Ориент Експрес“ я върна в действителността.
Наложи си да се овладее. Погледът ѝ се отмести от кондуктора към прозореца на изисканото спално купе. По перона вече цареше обичайният хаос след пристигането. Гледката беше както на всяка друга гара: безразборно тичащи хора, чанти и кошници, носени над главата в гъстата навалица. След съня, който не я бе дарил с почивка, гласът ѝ прозвуча още по-дрезгаво от обикновено, когато се обърна към кондуктора:
— Моля да ми намерите някой да се заеме с багажа ми.
Мъжът се поклони леко.
— Вече се погрижих за всичко. Ще отнесат куфарите ви направо в лодката на хотел „Де Бен“ на Лидо. — След кратко колебание кондукторът попита съчувствено: — Добре ли сте, мадмоазел? Стори ми се, че ви чух да викате…
— Сигурно сте се заблудили. — Отпрати го с махване на треперещата си ръка. — Благодаря ви.
Едва когато вратата на купето се затвори, напрежението в крайниците ѝ отслабна. Сигурно беше викала. Навярно не е била тихо наблюдаващ дух, както предполагаше. Габриел се отпусна на седалката и затвори очи за момент. За щастие ужасяващите картини от кошмара се върнаха в съзнанието ѝ силно размити. Защо сега? Защо тук? Какво ставаше с нея, та спомените я бяха връхлетели точно по време на пътуването? Защо я нападаха като неумолим отблъснат любовник? Нали не отиваше на Ривиерата, а идваше на съвършено непознато място. Нищо в Италия не я свързваше с Бой, още по-малко Венеция.
В неуморните си опити да изтръгне Габриел от тъгата Мися не се спря дори пред решението да заведе приятелката си на собственото си сватбено пътешествие. В края на август Мися Едуардс и Хосе Серт си казаха „да“ на скромна, спонтанна церемония и веднага заминаха за Италия. Новобрачните успяха да убедят Габриел да ги придружи. Каква луда идея! И необикновена, и трогателна. Габриел се съгласи да тръгне само за да не разочарова Мися. Двамата бяха много мили с нея и тя не искаше да се покаже неучтива. Кой знае, може би южното слънце и венецианското изкуство наистина ще ѝ помогнат да се освободи от миналото. Усещаше съвсем ясно как измършавялото ѝ тяло бавно рухва под тежестта на отчаянието.
Въздъхна дълбоко и отвори очи. Посегна към чантата си, извади огледалце и провери как изглежда. Наскоро бе навършила трийсет и седем години и докато преди ѝ казваха, че е поне десет години по-млада, сега изглеждаше най-малко четирийсетгодишна. Маслиненокафявият тен бе започнал да посивява, а черните вежди сякаш бяха изписани с въглен над зачервените и помътнели от много плач очи. Ъглите на устата ѝ висяха като на старица. Опита да се усмихне на отражението си в огледалото, ала не се получи.
И отблизо перонът изглеждаше като всички други перони, на които беше стъпвала. Нормално. Монотонен, сив, препълнен. Не видя нищо уникално красиво и великолепно, както би трябвало да е във Венеция. Нито следа от канали и дворци, нито един окичен с бижута наследник на венециански дож, нито една изкусителна куртизанка. Дамите и господата, които слизаха от първа класа на „Симплон Ориент Експрес“, бяха главно шумни американци и англичани и още от първата секунда на юг се бореха с изпотяването. Над коловозите тежеше септемврийска горещина, пероните я поемаха и я изпращаха към стъкления покрив, смесена с вонята на тлеещи въглища и потни тела.
Финото носле на Габриел моментално се възпротиви на миризмите. Тя задържа въздуха в дробовете си, но нямаше много полза, защото беше заклещена. Пристигащи пътници, гарови служители и колички за багаж образуваха пред дребната, крехка фигура непроходим планински масив, който не ѝ позволяваше дори да се огледа. Ако Мися и Хосе са дошли да я посрещнат, сигурно са потънали в някоя долина между многото хора. И какъв шум! Какофония от гласове, говорещи на различни езици, бръмчене на двигатели и съскаща пара, която заплашваше да ѝ спука тъпанчетата. В сравнение с тази гара дори най-голямото оживление на гарата в Ница се усещаше като оазис на спокойствието. Габриел се отказа да търси приятелите си, струваше ѝ огромни усилия да намери пътя към изхода в тази невъобразима бъркотия.