— Коко!
Викът ѝ вдъхна чувството, че са я загърнали със защитна мантия.
Откри Мися в края на залата, под табела с надпис „Vaporetto“. Появата на красивата, елегантна дама ѝ подейства като хладен бриз. Висока, скрила русата си коса под скромна широкопола шапка, облечена в лека рокля с дължина до прасеца и с кройка на мъжка риза — от модна къща „Шанел“, естествено, Мися привличаше възхитени и изненадани погледи. Пътниците навярно не си представяха, че е възможно някой да изглежда толкова свеж в тази обстановка. Габриел неволно се усмихна.
Прегърна сърдечно приятелката си.
— Хубаво е да съм отново при теб.
— Изглеждаш ужасно — отговори откровено Мися, хвана я за ръката и я поведе към изхода. — Да знаеш, че тук ще те наведем на други мисли. Венеция е най-добрият град за започване на нов живот.
Габриел нямаше време да реагира на забележката, защото стъклените врати на гарата се отвориха и гледката я заслепи. Най-сетне се появи Венеция, каквато я познаваше от фотографиите, но не смееше да се надява, че ще я види със собствените си очи.
Канал Гранде блестеше стоманеносин под светлината на следобедното слънце. Две гондоли се плъзгаха спокойно по водната повърхност и от време на време се потапяха в облаците пушек от комините на корабчетата, очакващи пътници по кейовете. От другата страна на канала се издигаха великолепни средновековни сгради в наситено тицианово червено — цвят, който носеше името на най-прочутия венециански художник. Други блестяха златножълти на фона на яркосиньото небе. Над канала се плъзгаше лек бриз, не истински вятър, но достатъчно силен, за да донесе до нея миризма на водорасли и катран, типична за всеки пристанищен град. На открито шумът на гласовете не затихна, ала не бучеше така заплашително. Хората се качваха на параходчета, подобни на товарните лодки по Сена. Габриел понечи да последва човешкия поток, но Мися я поведе в друга посока.
Хосе Серт ги очакваше под син балдахин със златни пискюли. Склонният към напълняване испанец размаха сърдечно ръце, прегърна Габриел и я целуна по двете бузи.
— Таксито ви чака, мадмоазел Коко — заяви той, сочейки една моторна лодка на кея. — Хотелското корабче ще откара багажа ви на Лидо. А ние ще се насладим на най-удобния начин за придвижване. Е, не е най-романтичният, но всичко с времето си.
Лодкарят, пременен в моряшка риза на сини и бели райета, подаде ръка на Габриел, за да ѝ помогне при качването. Тя се поколеба. Всъщност смяташе да се погрижи лично за куфарите си, но после реши да се довери на съдбата. Или на венецианските носачи, на компанията „Симплон Ориент Експрес“, на грандхотел „Бейнс“ и на приятеля си Хосе. Без да се обърне, се прехвърли през парапета и седна на пейката по посока на движението.
„Добре дошла във Венеция, Коко Шанел — помисли си Габриел. — Добре дошла в един нов живот.“
Втора глава
Габриел познаваше Довил, Биариц, Кан и Монте Карло. Познаваше простора на белите плажове и безкрайността на морето, пъстрите плажни шатри, луксозните резиденции и елегантната им клиентела. На Лидо във Венеция имаше всичко това, но имаше и нещо различно. Дори на отворения към морето плаж, разположен на островчето пред хотела, в ума ѝ беше гледката, която всъщност бе зад гърба ѝ: величествената базилика „Сан Джорджо Маджоре“ все едно изпълняваше ролята на врата към Канал Гранде. Невероятно пъстрото многообразие от хилядолетно изкуство отвъд канала Орфано присъстваше дори в леките разговори под парещото слънце или по време на аперитива на поддържаната от колони тераса на грандхотел „Бейнс“ много повече отколкото скандалите, свързани с личности от аристократичния, политическия или артистичния свят.
Светската публика по Адриатическото крайбрежие почти не се отличаваше от хората, посещаващи подобни места. В голямата си част се състоеше от руски емигранти, които след революцията в някогашната империя населяваха курортите по бреговете на Атлантика и Средиземно море и в непрестанно опиянение възхваляваха оцеляването си. Докато дремеше под чадъра заедно с Мися и Хосе, Габриел дочуваше напевни славянски гласове и твърд акцент, промъкващи се между френския и английския. Познаваше мелодията на езика, макар да не разбираше нито дума руски, а и повечето бежанци бяха представители на висшето общество от царско време и говореха отлично френски. Сърцето на Габриел се отвори към тях още след като в Париж се появиха първите князе и графове от Санкт Петербург и Москва. Тя не само намираше представителите на унищожената аристокрация за изключително впечатляващи, но и високо ценеше тяхната образованост и култура, вкус и елегантност. За нещастие повечето бяха изгубили богатството си и бяха бедни като църковни мишки. Живееха от ден за ден, зависеха от великодушието на меценати и любовници, от дарения на приятели. Мися членуваше в комитет за подпомагане на руснаците и събираше пари — главно за „Ballets Russes“5, танцова трупа, обикаляла Европа още преди Голямата пойна. Тази вечер семейство Серт възнамеряваше да се срещне с импресариото, известния Сергей Дягилев. Габриел, естествено, също беше поканена.
5
„Ballets Russes“ („Руския балет“) — трупа, основана от С. Дягилев през 1909 г., една от най-значимите за развитието на балетното изкуство през XX в. — Б.р.