А сега живееше сама, разчиташе само на себе си, към нея се отнасяха сурово, дресираха я, наказваха я, само от време на време Бог ѝ даваше опрощение на греховете. А тя копнееше единствено за мъничко обич. Грях ли е това? Да го изповяда ли? Дали някой ден тази тайна ще ѝ натежи твърде много? Ще намери ли покой душата ѝ? Да, може би да, размишляваше безмълвно тя. А може би не. Няма да признае на изповедника, че иска само малко обич. Не днес. Може би никога.
Отново започна да брои камъчетата на мозайката по пътя към катедралата на манастира „Обазин“: едно, две, три, четири, пет…
Първа част
1919-1920
Първа глава
Жълтите фарове прорязваха мъглата, която се издигаше от Сена и загръщаше буките, елшите и ясените по крайбрежното шосе в бяло ленено платно. „Сякаш е покров за мъртвец“ — помисли си неволно Етиен Балсан.
Пред духовния му взор се оформи картина на труп върху носилка: натрошени крайници, изгорена кожа, ленени превръзки… В краката на умрелия лежи клонче със зелени листа, на гърдите му е положен кръст. До главата има купичка със светена вода, за да потиска миризмата на смърт. Светлина на свещи хвърля призрачни сенки върху тялото. Монахините са се постарали да го пооправят, иначе гледката ще е твърде смущаваща.
Етиен неволно се опита да си представи обезобразеното красиво лице на приятеля си. Познаваше го по-добре от своето.
„Навярно не е останало почти нищо от класическите черти, елегантно извитите устни и правия нос — отговори сам на въпроса си той. — Когато автомобил се понесе надолу с голяма скорост, удари се в скала и се запали, твърде малко кости остават по местата си. Необходима е голяма сръчност, за да се възстанови приличният вид на загиналия.“
Усети влажно поточе по бузата си. Нима дъждът влизаше в колата? Понечи да включи чистачките, затърси ги трескаво и автомобилът се отклони от пътя. Той натисна панически спирачките и върху страничното стъкло пръсна кал. Най-сетне чистачките се раздвижиха. Не, навън не валеше. От очите му течаха сълзи, заля го вълна от умора и тъга, заплаши да го погълне. Ако не искаше да свърши като приятеля си, трябваше да се съсредоточи върху пътя.
Автомобилът спря напреко на шосето. Етиен си заповяда да диша спокойно, изключи чистачките, стисна волана с две ръце. Настъпи педала и двигателят изрева, гумите се завъртяха. След силен тласък автомобилът се върна в желаната посока. Етиен усети как дишането му се нормализира. За щастие беше късно след полунощ и по шосето нямаше насрещно движение.
Стегна се и устреми поглед към пътя. Дано не изскочи някое животно. Нямаше желание да прегази лисица, предпочиташе да преследва дивеча на кон, това отговаряше на природата му. И приятелят му беше като него, любовта към конете ги свързваше. Артър Кейпъл, вечният младеж, който така и не се отърва от детския си прякор „Бой“, беше фантастичен играч на поло. Беше. Бонвиван, интелектуалец, безкрайно очарователен, джентълмен до мозъка на костите си, британски дипломат. През войната бе стигнал до ранг капитан. Всички се стремяха да се сприятелят с него. Етиен беше щастливец — имаше право да се смята за един от най-старите, най-добрите му приятели. До днес…
По загорялата от слънцето буза отново се плъзна сълза. Етиен не свали ръка от волана, за да я избърше. Няма да позволи на мислите си да отклонят вниманието му. Беше длъжен да стигне жив и здрав в Сен Кукуфа. Това пътуване бе последната услуга, която щеше да направи на мъртвия. Ще съобщи на Коко страшната вест, за да не я научи утре от вестниците или от обаждане на някоя клюкарка. Да, предстоеше му нелека задача, но със сърцето си бе готов да я изпълни.
Коко беше голямата любов на Бой. Беше. В това нямаше съмнение. Никой не се съмняваше, най-малко Етиен. Нали той ги запозна. През онова лято в имението. Бой дойде в Роайлиьо заради конете и си отиде с Коко. Всъщност тя беше приятелка на Етиен. Е, честно казано, тогава не беше дори това. Момиче от гарнизонния град Мулен — вечер изпълняваше двусмислени песнички в кръчмата, а денем кърпеше панталоните на офицерите, с които нощем се забавляваше. Крехка, с момчешка фигурка, красива като картинка, жизнена, нежна, невероятно смела и енергична. Пълна противоположност на „грандамите“ — идеала на младите жени от Бел епок.
Етиен също се забавляваше с нея. Прие я, когато неочаквано се появи на вратата му, но не промени живота си заради нея. Отначало отказа да я задържи в дома си, ала тя прояви упоритост и остана. Една година, две години… Не помнеше колко време бе живяла в дома му, без да я приеме за своя официална спътница. Всъщност едва Бой му отвори очите за вътрешната красота и сила на Коко. Но тогава беше вече много късно. Отстъпи метресата си, както правеха много мъже от неговия кръг през годините преди Голямата война — та тя дори не му беше постоянна любовница! И стана неин приятел. Щеше да остане до нея и след смъртта на Бой. Положи безмълвна клетва.