Не се притесняваше, че през тези дни е нещо като сянка на приятелите си. И без това не обичаше да е в центъра на вниманието, предпочиташе да слуша, когато другите говорят, захранваше паметта и ума си, следейки остроумните разговори на другите. Пътуването до Венеция се изля като балсам върху наранената ѝ душа. Не носеше отговорност, не се налагаше да организира и да работи както в ателието си, не се срещаше с хора, които ѝ искат нещо, не се налагаше да си напряга носа и ума, за да се добере до специалния аромат, който все още не бе открила, въпреки големите усилия на Франсоа Коти. За първи път живееше без всякакъв план и се радваше на всеки ден.
Това ѝ се отразяваше много добре — наред с впечатляващите посещения на венецианските църкви и музеи, придружени от неуморните, поучителни коментари на Серт за картини, скулптури и архитектура и винаги завършващи с прекрасна вечеря в някой от безбройните градски ресторанти край лагуната. Габриел вече не плачеше така много, както през изминалите месеци в Париж. След уморителните разходки из града и изпитото вино беше твърде уморена за плач. Все по-редки ставаха нощите, когато потъваше в тъгата си — защото мислите ѝ вече се въртяха около други теми, не постоянно около ужасната загуба. Колкото повече се успокояваше вътрешно, толкова по-здрав ставаше цветът на лицето ѝ, толкова по-силно блестяха очите ѝ.
— Ще се срещнем със Сергей Дягилев на аперитив в кафене „Флориан“ — съобщи Мися, докато пътуваха срещу залязващото слънце с моторна лодка такси. Кулите и куполите на Венеция бяха потопени в червено-златна светлина, откъм оживения кей на Пиацета се носеха звуци на саксофон. Уличен музикант изпълняваше рагтайм, който никак не си пасваше с фасадата на двореца на дожите, но коментарът на Серт прозвуча съвсем на място:
— Наполеон е обявил площад „Сан Марко“ за най-красивата празнична зала в Европа. Такъв е и днес.
Под аркадите на Прокурациите туристи и местни пиеха еспресо, ombra — малка чаша вино — или друга напитка. Габриел предпочиташе да седне в някое от вътрешните помещения на кафене „Флориан“ и да се възхищава на алегоричните картини по стените. Обичаше произведения на изкуството, които се сливат с вътрешната архитектура. Но, естествено, не се възпротиви, когато Хосе я настани на маса на открито.
Руският импресарио и придружителят му се появиха още преди да поръчат. Сергей Дягилев се оказа красив, елегантно облечен мъж с гъвкави движения, горе-долу на възрастта на Хосе. Младежът до него, слабичък, крехък и със сигурност на не повече от шестнайсет години, се представи с името Борис Кохно.
Двамата руснаци я поздравиха учтиво, но с това свърши оказаното ѝ внимание. Очевидно прославеният шеф на балетната трупа и секретарят му не я сметнаха за достатъчно важна особа. Дягилев не бе чувал за мадмоазел Шанел, момчето също не знаеше нищо за нея. Габриел не се обиди от неведението им относно личността ѝ, по-скоро се забавляваше. Чувстваше се равна на тези чужденци. В компанията на хора на изкуството не беше важно откъде произхожда, какъв е бил баща ѝ и къде са я отгледали. Никой не задаваше въпроси за начина ѝ на живот и за познанствата с мъже през ранната ѝ младост. Актьорите, художниците, поетите и музикантите бяха безразлични към такива теми. Не знаеше защо Дягилев се отнася към нея с такова равнодушие, но произходът ѝ определено не беше причината. Затова тайно срита под масата Мися, която се готвеше да обясни коя е приятелката ѝ.
Поставена в положение на невидима слушателка, Габриел се облегна удобно и се наслади на чашата студено бяло вино. Разговорът се въртеше около наскоро починалата в Париж велика княгиня Мария Павловна, родена принцеса Мекленбург-Шверин, омъжена за брата на предпоследния цар и известна като сивия кардинал в петербургския двор.