— Наздраве! — прекъсна го Серт и вдигна чаша. — Наздраве, приятели! Въпреки всичко да пием за живота и за приятелството!
„Ще стана смешна, ако точно сега попитам за парфюма — помисли си Габриел. Включи се в тоста, но никой не ѝ обърна внимание. — Един ден ще се погрижа да ме видиш, Сергей Дягилев — зарече се тя. — Ако успея да сътворя собствен парфюм, несравним като аромата от кърпичката на великата княгиня, балетът «Пролетно тайнство» в изпълнение на «Руския балет» също ще постигне голям успех. Лично ще се погрижа за това.“ В следващия момент на устните ѝ заигра усмивка. Смееше се на себе си и на полета на мислите си.
Трета глава
За разлика от приятелите си Габриел ставаше рано. Беше свикнала да започва работа в седем сутринта и дори по време на почивката вътрешният ѝ часовник я вдигаше от леглото. През първите дни след пристигането си тя прекарваше сутрините в градината или на терасата на хотела с книга в ръка. Много скоро обаче новият роман на Колет, посветен на невъзможната любов между зряла жена и съвсем млад мъж, вече не бе в състояние да ѝ замени особената мистика, владееща града на лагуната. Венеция със старите ѝ зидове, безмълвни свидетели на безкрайни истории, я примамваше. Остави „Шери“ в стаята си, взе си чантата и се запъти към станцията на „вапорето“ — корабчетата автобуси, за да отиде до площад „Сан Марко“. За първи път сама, като обикновена туристка.
Магията, която я завладяваше по време на късните следобедни разходки със семейство Серт, днес изгоря под силното слънце на ранното утро. На площада и по околните улички беше горещо и гъмжеше от туристи. Даже гълъбите се надигаха лениво, когато палави деца ги прогонваха от хранилките. А зидовете мълчаха. Габриел усети как под шапката ѝ се събират капчици пот, а копринената ѝ блуза залепва за гърба. Помисли дали да не седне някъде за една напитка, но се отказа. Всички маси в кафенетата изглеждаха заети, а в ресторантите вече нареждаха за обяд. За зло или за добро се налагаше да се потопи в множеството и да броди безцелно из улиците. Случайно мина покрай един кей на Канал Гранде, останал незабелязан от туристите, и спря да погледа повтарящото се потегляне и връщане на малкия ферибот — тук го наричаха traghetto.
Единственият пътник на необичайно дългата гондола, която се движеше между Сестиере Дорсодуро и площад „Сан Марко“, беше малко светлокафяво куче, приличащо на лисица. При всяко спиране на кея животното вирваше весело пухкавата си опашка и скачаше на кея. Първо сядаше и се оглеждаше очаквателно. След известно време явно му омръзваше, тогава ставаше и се запътваше към входа на близката къща, където любопитно душеше нахвърляния боклук. После вдигаше краче, маркираше си участъка и се връщаше на кея.
Междувременно на борда се качи двойка с дете, ала лодкарят търпеливо изчака завръщането на малкия си пътник. Без да се замисли, Габриел слезе на кея и също се качи. Всъщност нямаше намерение да прекосява канала, но обичаше кучета. Нейните четириноги бяха най-добрите ѝ приятели и търпеливи утешители в най-тъмните ѝ часове. Сърцето ѝ бе привързано най-вече към Рита и Пепе, подарък от Бой, и това беше естествено. В нейно отсъствие за тях се грижеха прислужниците ѝ и тя се надяваше всичко да е наред. В този момент обаче в сърцето ѝ пламна копнеж. Искаше ѝ се да милва меките глави, да усеща гладката козина под пръстите, влажната муцуна върху кожата си. Малкото куче, скочило последно на палубата, я привличаше като с магия. Не се осмели да протегне ръка към него, защото се опасяваше, че всяко движение може да преобърне клатещата се лодка. Ограничи се да наблюдава веселото кутре: то се изправи върху предната пейка и вирна носле във въздуха, сякаш искаше да подуши някаква следа на отсрещния бряг.
Прекосяването на канала продължи само няколко минути. Габриел слезе от гондолата с неохота и продължи безцелната разходка. Вече не бе обградена от групи туристи. Последва сянката и се потопи в приятно хладен полумрак. Разходи се из изненадващо пусти улички, няколко пъти излезе на залени от слънцето малки площади, където най-често имаше дърво и пейка за сядане. Тялото ѝ бе окъпано в пот, но тя не го дари с почивка, а продължи да върви без път и посока, наслаждавайки се на изпразнената си от мисли глава. Откри малък страничен канал — на кея бе закотвена лодка, тежко натоварена с всякакви плодове и зеленчуци, и тази гледка беше празник за очите ѝ. Тук най-сетне спря. Гледаше и се учудваше. Закръглена домакиня и група млади хора в необичайно облекло се присъединиха към Габриел. Италианката се впусна в шумно пазарене с търговеца на плодове; другите, туристи като Габриел, също бяха силно впечатлени от великолепието на цветове.