Под зоркия поглед на една монахиня покрай лодката минаха под строй група момиченца, най-много шестгодишни. Вървяха две по две. Изглеждаха по-бледи от връстниците си, които тичаха по плажа на Лидо или гонеха гълъбите на площад „Сан Марко“. Носеха избелели престилки и хвърляха жадни погледи към плодовете в лодката. Монахинята ги подкарваше като стадо овце.
Габриел неволно затвори очи. Съдбата на децата си личеше дори само по бедняшкото облекло. Сирачета. Навярно живееха в някой от близките манастири, постоянно ги мъчеше глад, а чувството за самота, по-силно от всичко друго, ги преследваше неумолимо. Габриел усети как очите ѝ се напълниха със сълзи. Цяло море от сълзи. Плачеше при всяка среща с деца, които се намираха в същото положение като нейното някога.
— Мадмоазел…
В първия момент усети само мекотата на гласа.
С известно закъснение забеляза през потока от сълзи бяла батиста в добре поддържана мъжка ръка. Някой ѝ подаваше кърпичка.
Пренебрегна предложението и изтри очите си с пръсти.
— И аз винаги се трогвам, щом видя дечица от дом за сираци — обясни на френски рицарски настроеният млад мъж до нея. — Разбирам ви, мадмоазел… — Поколеба се и завърши: — … мадмоазел Шанел, нали?
Изненадана, тя вдигна поглед и за първи път го видя истински. Едър, тромав, с дълги, тънки крака, твърде израсналото тяло не подхождаше на малката глава с остро изсечени черти на лицето, на засенчените морскозелени очи и тъмнорусата коса. Въпреки това беше забележителен. Веднага се усещаше, че е чувствителен, тъжен и навярно точно поради това ѝ се стори привлекателен. Той не беше от мъжете, които се забравят лесно.
— Ако желаете, ще ви го отстъпя, мадмоазел Шанел — заяви известното сопрано Марта Давели. — Ако продължавам така, ще ми излезе много скъпо.
Преди няколко месеца оперната дива бе организирала вечеря в парижкото си жилище и Габриел не можа да ѝ откаже. На тази среща ѝ представиха актуалното завоевание на домакинята: великия княз Дмитрий Павлович Романов, братовчед на последния цар, двайсет и деветгодишен, малко плах, но очарователен, олимпийски ездач, добър спортист, озарен от аура на приключения и скандали. Принадлежеше към съзаклятниците, организирали убийството на монаха Распутин; бе избягал от болшевиките през Техеран и Бомбай за Лондон.
Габриел си спомни краткия разговор с него и как погледът му постоянно я търсеше над масата. Навярно беше негов тип, защото Марта Давели от години се опитваше да копира стила на Коко Шанел. Габриел отклони решително любезното предложение на певицата. Тя тъгуваше за единствения, незаменим от нищо и от никого. Освен това не смееше да си представи как ще реагира мъж като Дмитрий Романов, ако узнае, че тя е дъщеря на затворник.
Постара се да се усмихне.
— Аз също не съм ви забравила, Дмитрий Павлович. Може би беше по-уместно да се обърне към него със старата му титла. В главата ѝ цареше хаос. В момента не знаеше кое е правилното. Мислите ѝ все още бяха заети с трагедиите в живота ѝ, но същевременно си припомняше вечерята у Давели. Погледна отново сирачетата и се обърна към мъжа, с две глави по-висок от нея.
— Много се радвам на неочакваната ни среща, мадмоазел Шанел. — Мъжът наподоби поклон. — Наистина.
— Дмитрий, къде се бавиш? — отекна женски глас, но не гласът на Марта Давели, а на една от красивите млади дами в групата му.
Той не се обърна, не свали поглед от Габриел.
— Не сега. Ще се върна по-късно — извика в отговор.
— Приятелката ви ще се разсърди.
— Моята сестра Мария ми прощава всичко — обясни с усмивка той.
С ъгълчето на окото си Габриел проследи как младите руснаци се отдалечиха, шепнейки си възбудено. Сестрата на Дмитрий се опитваше да не зяпа Габриел твърде открито. Тя обаче не се удържа и огледа Мария Павловна с интерес. „Необикновена е“, прецени наум. Принцесата беше красива жена, а широкополата сламена шапка беше сензация, независимо че според Габриел воалът, с който бе увила главата си, изглеждаше доста предизвикателно. Останалото ѝ облекло обаче не беше кой знае какво — сестрата на Дмитрий се обличаше като селянка.
За момент очите им се срещнаха. Всяка друга би се почувствала заловена на местопрестъплението и би отместила поглед, ала Габриел и Мария се погледнаха със смесица от дързост и любопитство.
След дълъг поглед рускинята се врътна рязко, вдигна високо глава и последва приятелите си по тесния мост над канала, съвсем близо до кея, където бе хвърлила котва лодката с яркоцветни плодове. Габриел я проследи с поглед — интересуваше я походката на дамите от компанията. „От руските принцеси ще излязат страхотни манекенки“, помисли си тя.