— За мен ще е чест да приемете кърпичката ми — заяви Дмитрий Павлович.
Време беше да се обърне към него. Всичко друго би било неучтиво. Думите му прозвучаха великолепно старомодно, а жестът му беше толкова романтичен, че този път усмивката дойде от сърцето ѝ.
— Съжалявам — промълви тя, взе кърпичката и попи вече сухите си очи. — Не е хубаво, че ме срещнахте в такова състояние.
— Дама, обляна в сълзи при гледката на бедни сирачета, ме трогва. Знаете ли, и аз съм израснал без родители. Сестра ми е единственият жив член на семейството ми.
„И аз се чувствам като вас. Отгледан съм от чужди хора.“ Гласът на Бой отекна в ума ѝ. Усещаше го толкова познат и близък, колкото тропота на копитата по игралното поле. Пришпорвани от играчите на поло, конете препускаха и пръхтяха. От време на време някой играч улучваше топката и тогава се чуваше силен трясък. Това беше първото изречение, отправено от Бой специално към нея. След играта на поло двамата стояха в края на ограденото място пред двореца „Роайлиьо“ и наблюдаваха пасящите понита.
Дмитрий бе казал почти същите думи като Бой и това отвори сърцето ѝ. Запита се какво да му отговори, без да разкрива твърде много за себе си, но да звучи съчувствено. Ала беше твърде объркана, все още пленница на спомена, за да даде воля на фантазията си. Затова отвърна бегло:
— Сестра ви е красива жена.
— О, да. И много талантлива. Мария рисува и бродира прекрасно. Руското народно изкуство ѝ е станало мания. Най-важното за нея е да опази нашата култура от забрава.
Габриел неволно си спомни за плановете на Дягилев.
— Защитата на вашите стари ценности е велика задача.
— Да, така е. Особено след като надеждите на повечето емигранти се стопиха. Никога вече няма да се върнем в Петроград, никога няма да живеем отново някогашния си живот. Болшевиките победиха.
Докато говореше, той непринудено улови ръката ѝ. Прекосиха площада и поеха по безлюдна уличка. Габриел нямаше ни най-малка представа къде отиват, но ѝ беше все едно. В момента нямаше цел, достатъчно ѝ беше да се движи. А разходката рамо до рамо с великия княз я омагьосваше.
При забележката си за победилите болшевики Дмитрий срита един камък от издатината на близката стена. Парчето мрамор се изтъркаля шумно по паважа. Това беше единственият звук. Наоколо цареше тишина. Шумното венецианско оживление бе останало зад гърба им.
Известно време вървяха мълчаливо. Габриел се чувстваше добре. С Дмитрий не се налагаше да води глупави разговори, както изискваше учтивостта при разходка с непознат. Приятно ѝ беше да усеща близостта му и да мълчи. Запита се как биха могли да продължат. Наистина ли обществените бариери, които ги разделяха преди войната, бяха разрушени? Дали щеше да я покани да пият по нещо? Кой щеше да поиска сметката? Познаваше доста мъже, но досега почти винаги ѝ бяха плащали сметката. Великият княз притежаваше ли изобщо собствени средства? Повечето емигрирали руски аристократи не разполагаха със средства, а доколкото Габриел си спомняше, Дмитрий работеше в Лондон като представител на марка шампанско. Достатъчно добри доходи ли имаше, за да ухажва заможна жена без родословно дърво?
— Още не сте ми разказали защо плачете при гледката на сирачета — прекъсна мислите ѝ той. Гласът му беше мек и мелодичен — думите дори не отекнаха в тясната уличка.
Никога няма да му признае истината. Никога. На никого не беше разказвала миналото си, дори на Бой и Мися. Срамуваше се от произхода си, срамуваше се какво ѝ беше причинил баща ѝ. Затова си бе създала легенда и междувременно сама беше повярвала в нея. Измислица като всички други приказни истории, с които украсяваше биографията си. Още от детството си се вкопчваше в милостиви лъжи. И днес не понасяше истината. Позорът беше твърде голям.
— Съчувствам на бедните дечица и съм благодарна, задето съдбата ме опази, въпреки че и аз рано изгубих родителите си — подхвана смело тя. — След ранната смърт на мама баща ми емигрира в Америка и преуспя като търговец. За съжаление нямаше как да тръгна с него, затова преди заминаването си ме настани при лелите ми. Не го видях никога повече.
Само последното изречение от разказа ѝ отговаряше на истината.
— Значи и двамата сме сираци — установи Дмитрий Павлович Романов. — Това ни свързва, не намирате ли?