Пръстите му уж случайно докоснаха нежната вътрешна страна на ръката ѝ под лакътя.
По кожата ѝ преминаха леки тръпки. Реагира на леката милувка като дълго недокосвана струна на инструмент — изпитваше нужда да свирят на нея, за да издава перфектни тонове. Внезапно в сърцето ѝ се събуди нещо, но не беше само това. Не от желание да усети мъжки ръце по тялото си ѝ се зави свят. Братовчедът на последния цар най-неочаквано бе образувал едно цяло с незаконородената дъщеря на перачка и скитник. Освен това ѝ напомняше за Бой.
Габриел мачкаше чуждата кърпичка и се питаше дали да се смее, или да плаче.
Четвърта глава
— Той е осем години по-млад от мен.
— На кого му пука? — отвърна сънено Мися. — Забрави възрастта, това са само цифри.
— Той е руснак. Велик княз.
— Е, и?
— Беден е като църковна мишка.
— Ти имаш пари за двама.
— Може да стане новият цар.
— Стига, Коко!
Викът прозвуча едва ли не болезнено. Мися вдигна глава, взе шепа пясък и започна да пропуска фините зрънца между пръстите си, наблюдавайки как падат върху голите ѝ крака.
— Старата аристокрация се свързва с модерна жена със собствена фирма. Това е новият свят, скъпа.
Отпусна се отново на шезлонга, сякаш бе изяснила всичко.
Габриел се надяваше да намери у Мися съюзница. Приятелка, която да изрази съмнения относно връзката ѝ с великия княз Дмитрий Павлович Романов. По-точно казано, искаше ѝ се Мися да я убеди да не се сближава с този мъж. Чувстваше влечение към него, и то толкова силно, че не намираше сили да предотврати бъдещата им близост. След първата им среща това изглеждаше неизбежно. Не беше въпрос „дали“, а „кога“. Само че тя още не беше готова за нов любовник. Продължаваше да тъгува за Бой и нищо чудно в обятията на новия да мисли през цялото време за предишния, а това означаваше да разруши всичко. Не беше справедливо да сравнява Дмитрий с Бой. Пък и се боеше да обикне друг мъж. Не да го обича истински и силно, както бе обичала Бой, а просто да се привърже към него. Боеше се да не се провали. Тялото ѝ обаче копнееше за нежност и задоволяване. Не на последно място душата ѝ се нуждаеше от внимание и възхищение. Дмитрий беше забележителен мъж, образован, елегантен. Принц, и то не само от приказките. Харесваше ѝ, и то много.
Габриел се възползва от спокойните часове на плажа, за да се довери на Мися. Хосе остана в хотела, за да проведе няколко телефонни разговора, така двете приятелки имаха време да си поговорят насаме. Лежаха под един чадър близо до плажа и се вслушваха в мекия плисък на вълните. Намираха се достатъчно далеч от други плажуващи и никой не чуваше разговора им. Габриел бе дочела „Шери“. Последните страници оставиха у нея странни усещания. Любовната история между зрялата жена и младия ѝ любовник не завърши добре. Ами ако това се окаже лоша поличба? Защо точно сега, при срещата с Дмитрий, бе избрала да прочете този роман? Във всеки случай разликата във възрастта ѝ се струваше най-убедителният аргумент срещу връзката им. Мися обаче изобщо не се впечатли.
— Той не е Бой — промълви тихо тя.
Мися протегна ръка и докосна пръстите на Габриел, притисна ги, няколко зрънца пясък одраскаха кожата ѝ. Не каза нищо. А и какво ли би могла да каже? — помисли си Габриел. Дмитрий не беше Бой. Естествено.
— Не съм готова за нова любов — заяви енергично тя.
Мися отдръпна ръката си.
— Кой говори за любов? Забавлявай се. Затова сме във Венеция. Щом Дмитрий Павлович те ухажва, няма никакво значение какво изпитваш ти. — И прибави с доста по-мек глас: — Време е раните ти да заздравеят, Коко. Според мен великият княз е най-добрият балсам за рани.
Така беше. Мися, естествено, беше права, Габриел го знаеше. Струваше ѝ се обаче, че ще извърши предателство спрямо голямата си любов, ако тайно погребе тъгата в някое далечно ъгълче на сърцето си — както Даяна тайно бе погребала мъжа си на Монмартр. Тя вече го бе забравила за няколко часа и това я караше да се чувства виновна.
Двамата с Дмитрий обикаляха дълго чудните стари улички на „Дорсодуро“ и „Сан Паоло“. Разговаряха, разглеждаха, учудваха се, усмихваха се. През повечето време си сочеха един на друг красиви детайли от фасади и мостове, наблюдаваха спящи котки по первазите на прозорците и гондоли, плъзгащи се по тесните канали, но в промеждутъците говореха за страха от изоставянето и за нарушеното доверие. Много скоро установиха колко общо имат помежду си; да, преживяванията им бяха от напълно различни светове, но чувствата им си приличаха.