Александра, майката на Дмитрий, принцеса на Гърция и Дания, починала при раждането му. Въпреки че царят не одобрил женитбата, след време баща му се оженил за своята дългогодишна любовница — момиче от провинциалната аристокрация. Наложило се двойката да напусне Русия. Избягали в Париж, а Мария и Дмитрий останали в царския двор. Чичо им, Сергей Александрович Романов, генерал-губернатор на Москва, приел децата в дома си. Относително добрият живот при семейството му не продължил дълго: Сергей станал жертва на атентат, когато Дмитрий бил на тринайсет години. Децата изгубили и второто си семейство. Този път ги приели в двора, за да се погрижат за възпитанието им. Дмитрий попаднал под пряката опека на царското семейство. За него това означавало ранно начало на офицерска кариера.
— Навярно при военните не е по-различно, отколкото в дом за сираци — отбеляза Дмитрий и Габриел кимна утвърдително.
Знаеше какво има предвид той, но не му каза нито дума за най-тъмните години от живота си. Почти по същото време тя бе живяла в манастирски приют.
Часове наред обикаляха Венеция. Дългите им разговори породиха чувство на дълбока свързаност. Стана време Габриел да се върне на Лидо — семейство Серт сигурно щеше да се притеснява къде се губи. Сбогува се с Дмитрий на един кей.
На сбогуване той ѝ целуна ръка и се поинтересува в кой хотел е отседнала.
Тя, естествено, му каза къде живее. На следващия ден, на път към плажа, портиерът на хотела ѝ връчи бележка от великия княз: саморъчно написана молба за нова среща довечера. Дмитрий предлагаше да посетят игралното казино в грандхотел „Екселсиор“ на Лидо, недалеч от хотела на Габриел. Навярно предполагаше, че тя ще предпочете среща наблизо — това подхождаше на изисканата му учтивост. Разходка след вечеря, малко хазарт — като цяло игра на късмета с отворен изход.
В момента обаче Габриел се чувстваше различно. Да приеме поканата означаваше да вземе трудно решение с важни последствия. Rien ne va plus.
— От какво те е страх? — попита тихо Мися. — Единствена ти от всичките ми познати никога не си се страхувала.
„Вярно е, аз никога не съм се страхувала, нали си имах Бой“ — помисли си Габриел.
В същия момент осъзна, че не е истина.
Тя сама бе направила първите си крачки към самостоятелен живот. По своя воля беше напуснала манастира, а и по-късно винаги сама бе вземала решения. Надеждата за по-добър живот я бе отвела в имението на Етиен Балсан. И преди беше лягала с него, но не изпитваше нищо особено. Или поне нищо, което да обясни дръзката ѝ постъпка. Ала когато той ѝ отвори, пред нея се разкри нов свят и тя го завладя с кураж, смелост и издръжливост. Той се оказа вратата към щастието ѝ. И най-голямото ѝ поражение.
Запита се как да облече в думи хаоса в сърцето и душата си, за да обясни на Мися какво всъщност иска, но не може да направи. Още не. Ала докато размишляваше и търсеше отговори дълбоко в себе си, пристигна Хосе Серт, следван от келнер с табла в ръка. Беше им поръчал лимонада. Бучките лед в чашите вече бяха започнали да се топят. Имаше и сребърна купа.
— Мили дами, какво ще кажете да отскочим до Рим?
— Какво ще правим в Рим? — осведоми се Мися и намести слънчевите си очила.
Хосе им кимна засмян и безгрижен.
— Ще отдадем почит на Бернини и Микеланджело.
Мися отговори на усмивката му и се обърна към Габриел:
— Би трябвало да побързаш с рандевуто си, Коко, иначе ще заминем още преди първата целувка.
— Какво пропуснах? — поинтересува се веднага Хосе.
— Нищо — увери го бързо Габриел. — Нищо не се е случило.
Тя посегна към чашата с лимонада и приключи разговора с голяма глътка.
„Шампанско — помисли си — довечера ще пием шампанско.“ По тялото ѝ премина тръпка.
Пета глава
Чашите се докоснаха с тих звън.
— Sante — пожела Дмитрий и погледна Габриел дълбоко в очите.
За момент времето сякаш спря, музикантите на терасата замлъкнаха, многобройните гости в бара на хотел „Екселсиор“ се превърнаха във вцепенени кукли. Дори въздухът не помръдваше, палмовите клонки не се движеха под мекия бриз, щурците спряха да пеят, вълните се разбиваха безшумно в хотелския кей. Остана само мекият глас на Дмитрий. Погледът му проникна в душата ѝ.
— Cheers — отвърна на английски Габриел.
„Направих го случайно, не нарочно“ — установи учудено тя. Знаеше думата от Бой.
Магията се разпръсна, обичайните шумове се възстановиха. Оркестърът изпълняваше песента „Шепот“, много популярна това лято, певецът повтаряше рефрена, по танцовата площадка се плъзгаха двойки, келнери бързаха от маса към маса. Барът и ресторантът се намираха под открито небе, оградени със стени в ориенталски стил, с градина, отрупана с разкошни зелени растения, отворена към плажа. На небето светеха милиони звезди. Щурците в храстите продължиха да се ухажват с песни.