— При скорошна среща с мосю Дягилев останах с впечатлението, че съм усетила много специален аромат. Носната кърпичка, подарена му от великата княгиня, ухаеше на абсолютно непознат парфюм. Нямаше нищо общо със стереотипния аромат на рози, използван обикновено да прикрие телесната миризма. Прекрасно съчетание, твърде необичайно. Малко наподобява „Chypre“ на Коти, но е много, много по-добър. За съжаление не ми се удаде случай да попитам мосю Дягилев какъв е този парфюм.
Дмитрий си запали цигара. Заговори, изпускайки малки струи дим:
— Положително става дума за „Le Bouquet de Catherine“. Произведен е в чест на императрица Екатерина Велика, но понеже тя е от немски произход, в началото на войната го преименуваха на придворния доставчик и стана „Rallet №1“. Само на най-високопоставените дами в Петроград и Москва бе позволено да го използват.
— Поздравявам дамите за вкуса им.
— В никой друг европейски двор ароматите не бяха толкова важна тема, колкото в Петроград. Всички ние бяхме вманиачени по парфюмите.
Той отново се потопи в спомените си, загледа се замислен и сериозен към дансинга, после погледна Габриел в очите и усмивка озари лицето му.
— Не отговорихте на въпроса ми. Защо се интересувате от този парфюм? Самата вие не употребявате парфюм, нали?
— Прав сте. Обикновено се задоволявам със сапун.
— Защото сте чакали уникален аромат? — Дмитрий тъжно поклати глава. — С радост бих ви подарил цял флакон „Le Bouquet de Catherine“, но се боя, че такива вече няма. Този парфюм е като старата Русия — запазил се е като бегъл полъх в спомените ни, но е изгубен завинаги.
— Химичната формула би била достатъчна — призна неволно Габриел.
Дмитрий вдигна учудено вежди, но си замълча. Очевидно очакваше още обяснения.
Габриел се ядоса на необмислените си думи. Правилно ли беше да се довери на този човек, да го посвети в плановете си? Тук не ставаше дума за нещо лично, а за бизнес. Сърцето ѝ ускори ритъма си от вълнение. В опит да отклони вниманието тя обеща:
— При следващата ни среща ще ви разкажа какви са намеренията ми. За една вечер е твърде много.
Той стисна нежно ръката ѝ, която тъкмо гасеше цигарата в пепелника.
— Правите ме щастлив, мадмоазел Шанел.
Тя си пожела магията отпреди малко да оживее. Ала в момента сърцето ѝ биеше ускорено не заради този забележителен мъж, а за един аромат. Е, поне вече знаеше името му. Усмихна се дружелюбно на Дмитрий.
— Ще отидем ли да поиграем?
Погледът ѝ изключваше всяко двусмислие. Вътрешно се питаше какво ще стане, ако той нарочно я разбере погрешно. Ала Дмитрий Павлович Романов не беше от мъжете, които си разрешават подобни волности.
Габриел загуби. После спечели. Изгуби много. Въпреки че накрая проигра двойно по-голяма сума, отколкото бе заложила на рулетка, тя се отнасяше към парите с много по-голямо внимание в сравнение с Дмитрий. Великият княз пилееше жетоните си с лекота, сякаш дворът в Санкт Петербург продължаваше да съществува. Удоволствието да се взира в малкото топче на рулетката редом с Дмитрий, да се надява, да ликува, когато топчето спира в „нейното“ поле, или за секунди да страда от безмерно разочарование, когато не спечели, си струваше всяка лирета. Прекрасно беше да се смее с него, да пилее и да проявява щедрост. Чувстваше се опиянена. Забавляваше се и забрави тъгата си.
Най-сетне настоя да си тръгнат и той я придружи до хотела ѝ. Вечерта отдавна вече не беше просто бегъл епизод. Осъзнавайки дълбоката си свързаност, двамата се държаха за ръка. Никой не бе посегнал съзнателно към ръката на другия. Пръстите им сами се намериха и се преплетоха. Вървяха в крак и Габриел отново забеляза колко лесно телата им се движат в еднакъв такт.
— Бих желал да взривя казиното в Монте Карло с вас — заяви той.
Говореше тихо, ала гласът му отекна в нощната тишина. В този час по Лунгомаре почти не се движеха хора, поне не пеша. Тихият плясък на морето и бръмченето на автомобил бяха единствените шумове в нощта.
„Сън — помисли си Габриел — това е сън.“ По някое време щеше да се събуди и да се върне към предишния си живот.
— Монте Карло винаги е добра идея — отвърна неясно тя.
— Хайде тогава да тръгнем веднага.
— Утре заминавам за Рим със семейство Серт. Само за кратко. След няколко дни ще сме отново тук. Тогава вероятно ще имаме удобен случай да посетим Монте Карло.