Стигнаха до входа на хотел „Бейнс“. Застанаха мълчаливо един срещу друг. Изпълнени с очакване. Габриел предполагаше, че той обмисля въпрос, чийто отговор ще му осигури достъп до стаята ѝ. Всъщност не бяха нужни много думи. След вечер като тази беше нормално да прекарат нощта заедно. И двамата бяха възрастни хора, знаеха с какво се захващат. Не отнемаха нищо от никого и щяха да си дадат много един на друг.
Той я привлече към себе си и нежно я целуна по двете бузи. Приятелски жест, изпълнен с доверие, не страстната нежност на любовник. Затова пък силно вълнуващ. Изпълнен с уважение жест на мъж, който може да чака.
— За съжаление ще ни остане съвсем малко време за Монте Карло. Получих покана да отида в Дания и нямам право да откажа на британския посланик в Копенхаген. Той ми е повече от приятел. Спаси ми живота, когато бягах от червените. Вече няма да съм във Венеция, когато се върнете… — Направи пауза, сякаш в момента бе решил друго, после обаче заяви твърдо: — Ще се видим отново, обещавам ви.
Не изчака да чуе отговора ѝ. Обърна се и се отдалечи с леки крачки. Можеше да стане цар на Русия и очевидно очакваше жените да вярват безпрекословно в обещанията му.
Габриел му повярва.
Усмихна се и го проследи с поглед. „Майстор е на любовната игра — мина ѝ през ума. — Истински кавалер — учтиво и сдържано изчаква, а не настоява нахално и бездуховно да получи онова, което мнозина мъже възприемат за свое право.“ Дмитрий знаеше съвсем точно, че така по-лесно ще стигне до целта. Тя го разбра по блясъка в очите му. Този блясък я привлече и събуди радостно очакване. Желаеше го и силно се изкушаваше да го повика да се върне. Навярно Дмитрий наистина очакваше тя да направи първата стъпка. Но тя се обърна и влезе в хотела. Чувстваше се окрилена.
Габриел също разбираше от играта на игрите.
Шеста глава
Италия промени Габриел. След първия флирт не последва втори, ала когато се върна в Париж, се чувстваше отпочинала както никога преди и изпитваше ново желание за живот.
Сякаш се бе пробудила от тъмен сън. Дори само фактът, че мъж от обществената класа на Дмитрий Павлович Романов я бе ухажвал с толкова уважение, я окриляше. Бой, естествено, беше много по-богат от емигранта Дмитрий, но той не принадлежеше към висшата аристокрация, а идваше от средите на едрата буржоазия и сам си беше извоювал положението. През следвоенните години във Франция подобен успех предизвикваше възхищението на хората — също както блясъкът на миналото, донесен в Западна Европа от избягалите от Русия велики княгини и князе. Освен това Габриел не само бе открила в руснака сродна душа, а и разви истински интерес към меланхоличната руска култура. Не беше съвсем сигурна дали Дмитрий ще сдържи обещанието си и тя ще го види отново. Така или иначе обаче срещата им я обогати с нещо повече от новооткритата физическа наслада. Преживяла бе прекрасен сън и се събуди укрепнала.
По свой начин Хосе Серт също беше допринесъл за новата ѝ сила. От него научи най-важното за живописта на италианския Ренесанс и за скулптурите на барока. Мъжът на Мися — отличен специалист — бе въвел внимателно ученичката си в историята на изкуството. Пред погледа ѝ се отвори нов свят — точно както преди много години бе открила литературата.
В младостта си поглъщаше всички попаднали ѝ романи, все едно дали бяха булевардни книжлета, приятно забавление или висока литература. Вярваше, че всеки писан текст ѝ помага и я води напред. Бой я приобщи към класиката и в момента Габриел беше изключително начетена. Досега изобразителното изкуство оставаше на заден план, Хосе обаче ѝ разкри очарованието и магията на своята специалност. Доставяше ѝ голяма радост да се занимава с тази нова тема. Не че имаше желание да купува картини или скулптури и да ги излага в дома си. Според нея мястото на произведенията на изкуството беше в музеите — там можеше да ги гледа, там ги съхраняваха най-добре.
Желанията ѝ се развиваха в друга посока: започна да мечтае как ще изработи костюмите за театрално представление или балет, както някога Пол Поаре бе участвал в премиерата на „Пролетно тайнство“. Нямаше представа как се правят декори, но беше убедена, че има сили да създаде костюмите. За да постигне целта си, хора от типа на Сергей Дягилев трябваше не просто да я забележат, но и да я обожават, както Серт обожаваше Мися. Нима не би било щастливо стечение на обстоятелствата, ако работата с известни хора на изкуството запълни празнината в света на чувствата ѝ, оставена от смъртта на Бой? Чрез Серт тя вече познаваше редица известни художници, но някои, като например Пабло Пикасо, предпочитаха самотата. Те имаха свои приятели, понякога и свой галерист, ала рисуваха, творяха сами. Докато балетната трупа зависеше от помощници и спонсори.