Още докато размишляваше по този въпрос, осъзна, че пътуването в Италия беше голям подарък от семейство Серт: през тези дни Габриел започна да се идентифицира чрез самата себе си, а не чрез мъжа, когото беше обичала повече от живота си.
След връщането в Париж ежедневието я сграбчи здраво в лапите си, ала мислите ѝ кръжаха около бъдещата ѝ роля в парижката бохема. Изкуството ѝ изглеждаше като красива играчка, театрите бяха кукленски къщички, а актьорите — дървени фигурки. В детството си не беше притежавала кукли, беше твърде бедна, но сега очакваше да компенсира тази несправедливост чрез реални хора. Понеже Мися и Хосе Серт потеглиха от Венеция към Балканите и сигурно нямаше да се върнат скоро, тя имаше благоприятен случай да тръгне сама по следите на приятелката си. Освен това я очакваше и друга мисия.
През един късен следобед Габриел стоеше пред огледалото. Намести лакираната в черно сламена шапка и тихо можела кураж на бъдещата меценатка. Излезе от ателието си не както обикновено в седем вечерта, а два часа по-рано, и тръгна на разходка. Нали часът за чай беше най-подходящото време за посещение без покана? „Подобни мисли са остатък от общественото възпитание на англичанина“, мина ѝ през ума и тя се засмя весело.
Габриел се изненада колко приятно ѝ бе да мисли за Бой без болка. Изпитваше меланхолия, да, но не и предишното отчаяние. Той сигурно щеше да се засмее заедно с нея, ако можеше да му разкаже за какво си мисли в момента. Възможно ли е тъгата да се надмогне с хумор? Във всеки случай така копнежът ѝ по мъртвия ставаше по-поносим, освен това ѝ позволяваше да гледа напред. Ако продължи да живее в гробница, няма да го съживи. На това я научиха изминалите седмици.
В най-добро разположение на духа тя забърза по улица „Сен Оноре“ към улица „Роаял“. Септемврийският ден беше мек, почти летен, сякаш създаден специално за разходка, а пътят ѝ я водеше по една от най-старите и най-красиви улици в града. Габриел не се разхождаше, тя крачеше целеустремено към площад „Конкорд“. Във Венеция беше слушала много внимателно — така научи, че след заминаването си от града на лагуната Сергей Дягилев ще се настани в хотел „Крийон“.
„Крийон“ беше луксозно място, но не толкова аристократично, колкото „Риц“, където Габриел нощуваше, когато вечер ѝ беше невъзможно да се върне в новата си вила в Гарш. Без съмнение обаче „Крийон“ се помещаваше в един от най-красивите градски дворци, освен това беше модерно обзаведен — малко преди Голямата война бяха превърнали частния дом в хотел. Габриел се учудваше как Дягилев успява да плаща за стаята, но, естествено, беше по-приятно да се запишеш на рецепцията на луксозен хотел, отколкото да се пазариш със съмнителната собственица на някоя евтина квартира.
Асансьорът я отведе на втория етаж. Стените бяха издържани в цвят слонова кост. Енергично се запъти към апартамента, обитаван от майстора на балета. Борис Кохно отвори вратата и със съвършена учтивост се поклони пред посетителката.
— Мосю Дягилев ви очаква.
Импресариото стоеше до прозореца в салона. Под светлината изглеждаше като оживяла картина, представяща възкресението. „Месията на балета“ — помисли си Габриел.
— Мадмоазел Шанел — подхвана Дягилев — съжалявам, че не си спомням името ви. Срещали ли сме се вече? Може би във Венеция? Но както и да е, приятелката на прекрасната Мися Серт, естествено, е добре дошла.
Габриел го дари с дружелюбна усмивка и отговори кратко:
— Добър ден, мосю Дягилев.
Очевидно той се опитваше да си спомни къде я е виждал, но много скоро капитулира и така силно тръсна глава, че гъстата му коса щръкна на всички страни, сякаш се бе наелектризирала. Опита се да я усмири с една ръка, а с другата посочи дивана и креслата.
— Наистина не си спомням откъде се познаваме, но ще се разбере, нали? Заповядайте, моля. Какво мога да направя за вас?
— Аз желая да направя нещо за вас — заяви Габриел и седна.
Дягилев отговори единствено с вдигане на веждите.
Габриел отбеляза, че той не ѝ предложи нищо. Възможно беше да е признак на объркване, не на нелюбезност. Реши веднага да мине на въпроса и извади от чантата си кожена папка с формуляри.
— Желанието ми е да представите „Пролетно тайнство“ — обясни с твърд глас тя и нареди чековете на ниската масичка пред себе си. Най-горният вече беше попълнен и снабден с подписа ѝ. Без повече обяснения тя придвижи документа към Дягилев. — Според мен тази сума ще е достатъчна да осъществите представлението.