Габриел не съумя да предотврати срещата на погледите им. В очите на Мися се четеше недоумение. Май приятелката ѝ повече се учудваше, отколкото се ядосваше на новите им отношения.
Габриел въздъхна и отново посвети вниманието си на Стравински. Наложи се да си заповяда да отнеме от тона си остротата, насочена в действителност не срещу композитора, а срещу Мися.
— Знаете ли? Каня вас и семейството ви в моята къща край Париж. Ще живеете и ще работите там. Преместването положително ще се отрази добре и на съпругата, и на децата ви.
— Твърде великодушно предложение. Сигурна ли сте? — попита учудено той. Навярно си мислеше, че не я е разбрал правилно.
— Сигурна съм, разбира се.
Габриел се засмя — изкуствено и безрадостно, защото положението изобщо не я задоволяваше. Заради Мися, а и заради Бой, който бе купил къщата, за да я напълни с живот, а не с тъгата на една самотна жена.
— Притежавам вила в Гарш. Има достатъчно място за голямо семейство.
Мися щеше да изпадне в ярост, като разбере, че Габриел е новата меценатка на Игор Стравински. Е, нищо, тя ще ѝ опише как се е трогнала от тъжната семейна история и си е спомнила своята майка. Споменаването на децата и светлината в очите на Стравински, когато говореше за тях, наистина я развълнуваха. Сърце не ѝ даваше да остави малките момичета и момчета на съдбата им. Нито пък болната жена. Ако не направи нищо за семейството, ако децата продължат да живеят в бедност и изгубят майка си, най-вероятно ще свършат в дом за сираци. Тогава тя ще се чувства виновна и никога няма да си го прости.
— Говоря сериозно — кимна тя. Бе взела решение.
— Мадмоазел Шанел! — възкликна Стравински. Очевидно му липсваха думи.
— Това е моят начин да ви благодаря за прекрасната музика — отвърна тя. — И за приятната ви компания тази вечер. Е, хареса ли ви рибата, мосю Стравински? — попита Габриел с най-очарователната си усмивка.
Прекрасно и много удовлетворяващо беше да се види в ролята на меценатка, да подкрепи изкуството, музиката на Стравински — и да спаси семейството му.
По тялото на Габриел се разля топлината на безкрайно, отдавна забравено щастие.
Десета глава
— Коко, наистина не знам защо ти се обаждам, но вероятно е време да ти простя.
Габриел се взря в телефона и безмълвно преброи до три.
Почти две седмици не се беше чувала с Мися. Приятелката ѝ мълчеше. Явно ѝ беше смъртно обидена. Още при срещата в „Ла Гая“ ѝ даде ясно да разбере какво мисли. Сбогуваха се ледено. Габриел очакваше да минат няколко дни в мълчание, но десет дни без вест от Мися бяха цяла вечност. Най-много я озадачаваше как приятелката ѝ успява да обуздава любопитството си. Със сигурност бе узнала от Дягилев или друг от кръга на познатите си, че междувременно семейство Стравински се е нанесло в „Бел Респиро“. Странно как така не бе пожелала да чуе подробности. Беше учудващо. Габриел чувстваше липсата на приятелката си, накрая дори започна да се опасява, че ще се наложи тя да направи първата крачка. Мися продължи да говори и Габриел си отдъхна облекчено.
— Чух, че Игор Стравински се е преместил със семейството си в твоята къща. Много щедро от твоя страна. Как ще понасяш крясъците на децата по цял ден?
Габриел се усмихна. Приятелката ѝ говореше, сякаш между тях не е имало никакви драми — значи всичко беше наред.
— Аз работя — обясни търпеливо тя. — През целия ден съм в ателието и изобщо не виждам децата.
— Той сигурно свири на пиано през нощта! Как спиш?
Габриел прехапа долната си устна, за да не се засмее. За щастие Мися не можеше да види развеселеното ѝ лице. Постара се да отговори съвсем сериозно:
— Обичам музиката на Игор Стравински.
— Да. Добре. Сигурно. И аз я обичам — рече провлечено Мися. След кратка пауза добави: — Но колкото и да са добри композициите му, ще ми е невъзможно да ги слушам час след час, нощ след нощ.
Пристъпът на смях, заседнал в гърлото на Габриел, се разтовари в кискане. Все още хълцайки от веселие, тя разкри:
— Да, Стравински и семейството му са мои гости, но в момента аз не живея в къщата. Нощувам в „Риц“. Домът ми е на тяхно разположение.
Премълча снощната поява на Игор Стравински в хотела ѝ. Той бе пожелал да ѝ изпълни най-новото си произведение: почит към Клод Дебюси. За щастие в салона на апартамента ѝ имаше пиано, предвидено по-скоро за декорация, но все пак беше настроено. Частният концерт поласка Габриел в ролята ѝ на благодетелка и я подтикна да мисли за финансирането и на други проекти. Нямаше да се задоволи само с новото представяне на „Пролетно тайнство“ и да осигури сносни условия за живот на композитора. Притежаваше достатъчно пари и се чувстваше прекрасно, че е по възможностите ѝ да подкрепя хора на изкуството. Не ѝ хареса единствено, че Стравински — за разлика от нея — е нощна птица. Изобщо не се сети да си тръгне и тя се принуди да му каже, че иска да си ляга. Стана ѝ, естествено, малко неловко, а и погледът му беше прекалено дълбок, ръкостискането продължи твърде дълго, сбогуването прозвуча дрезгаво. Е, всичко това сигурно беше израз на благодарност. Тя не желаеше нищо повече и енергично го отпрати вкъщи при съпругата му. В нейната къща.