Защо Бой не се обажда? Дали пък магията на Коледа не му е напомнила за деветмесечната му дъщеря? Дали е закопнял за семейството си и е загърбил спомена за любовницата, изоставена в къщата ѝ край Париж? Може би не е отишъл в Южна Франция, за да потърси вила за почивка с Габриел, а е потеглил към Кан, за да се помири със съпругата си? Преди да замине, често говореше за развод. В гърдите ѝ се надигна паника. Разбра, че няма да заспи.
Въпреки това не стана, дори не запали осветлението на нощното шкафче. Не посегна към развлекателно четиво, което да отклони вниманието ѝ. Остави се на демоните, твърде уморена, за да прави нещо друго. По някое време изтощението я понесе към дълбокия мрак на неспокоен сън…
Събуди я скърцане на автомобилни гуми по чакъла. Не би могла да сбърка този шум с нищо друго. Автомобилът спря и гумите изсвистяха. В тихата нощ шумът лесно проникна в спалнята на Габриел през затворения прозорец. После залаяха кучетата.
„Бой!“ — помисли си тя в полусън.
Възликува вътрешно. Сигурно е дошъл да я вземе. Не му е било приятно просто да я повика. Разтрепери се от радост. Само Бой можеше да е толкова луд. Затова го обичаше. Няма никакво значение дали ще прекарат Коледа в Южна Франция, или в тази уединена вила в Сен Кукуфа. „Ла Миланез“. През лятото тук ухаеше на люляк и рози, но през зимата Северна Франция беше доста безутешно място. Затова бяха решили да отидат за известно време на Лазурния бряг. Мрачно беше само там, където не бяха заедно. Защо не го разбра веднага?
В този момент на вратата ѝ се почука.
— Мадмоазел Шанел?
Гласът на прислужника ѝ Жозеф Льоклерк. Не очакваният шепот на любимия ѝ.
Внезапно Габриел се събуди напълно.
Етиен Балсан познаваше добре не само Бой, а и Коко. Познаваше ги почти толкова добре, колкото себе си. При влизането ѝ в салона, където го бе въвел Жозеф, той си помисли колко малко се е променила тя през тринайсетте години след първата им среща. Трийсет и шест годишната жена все още имаше вид на дете. В момента приличаше на момче, дребна и крехка, с плоски гърди и тесни бедра, късо подстриганата, блестяща черна коса бе разрошена като след страстна прегръдка. Ако не помнеше колко горещо е тялото под бялата копринена пижама, щеше да я сметне за лишено от еротика безполово същество.
В следващия миг се уплаши. Погледна в очите ѝ и видя смърт.
Коко умееше да крие чувствата си зад фасада от равнодушие, ала тъмните ѝ очи понякога разкриваха дълбините на душата ѝ. Сега в тях имаше болка, отчаяние, безумна мъка. И нито следа от сълзи.
Коко мълчеше. Стоеше пред него в бялата си пижама и пазеше самообладание както някога Мария-Антоанета пред гилотината. Страшен момент. Ако се бе разхълцала, Етиен щеше да знае как да я утеши. Щеше да я прегърне, да я притисне. Ала безмълвното страдание и сухите очи разкъсаха сърцето му.
— Съжалявам, че нахлух в дома ти посред нощ — подхвана той и продължи със запъване, с чести покашляния: — Реших аз да ти съобщя новината, защото го дължа на Бой… Лорд Рослин телефонира от Кан… — Пое дълбоко дъх. Непоносимо трудно му беше да разкаже какво се е случило. — Бой е претърпял тежка злополука. Колата излязла от пътя. Бой бил на волана, механикът седял до него. Мансфелд е тежко ранен… За Бой помощта дошла твърде късно.
Каза го. Тя обаче не реагира.
С известно закъснение Етиен се сети, че прислужникът вече ѝ е казал страшната новина. Естествено. Жозеф е бил длъжен да ѝ обясни защо е пуснал чужд човек в дома ѝ посред нощ и я е събудил. Но защо тя не отронваше дума?
За да прекъсне тишината, Етиен продължи:
— Полицията разследва… Засега не се знае какво точно се е случило. Във всеки случай новината не се е разпространила в Париж. Само толкова: катастрофата е станала някъде на Ривиерата. Както изглежда, спирачките на автомобила му са отказали…
— Мадмоазел разбра, мосю — прекъсна го Жозеф.
Етиен кимна мрачно. Никога не се беше чувствал толкова неловко. Погледна жената, която ридаеше, без да пролее сълза. Всяка фибра на тялото ѝ излъчваше неразбиране и отчаяние. Съвсем ясно виждаше как нещастието я завладява. Въпреки това не плачеше.
Без да каже дума, тя се завъртя и излезе от салона. Вратата се затръшна след нея.
Етиен се почувства напълно безпомощен.
— Да ви предложа ли нещо, мосю? — осведоми се Жозеф. — Желаете ли кафе?
— Предпочитам коняк. Двойна доза.
Прислужникът му наля щедро. Етиен сключи пръсти около тумбестата чаша, за да стопли и себе си, и питието. Тогава вратата на салона се отвори с трясък.