Габриел стана и прекоси боса салона и тесния коридор.
— Добър вечер, мадмоазел Коко — поздрави Игор Стравински.
— Какво правите тук?
Без да помисли, че не е време за посещение, тя отстъпи настрана и го пропусна да влезе.
— Трябва да говоря с вас.
— Случило ли се е нещо? — разтревожи се тя.
През ума ѝ веднага минаха редица възможности за катастрофа. Започна със заболяване на децата и свърши със смъртта на жена му и пожар в къщата ѝ. Не, ако е станало нещастие, щяха да ѝ се обадят по телефона, а и Стравински щеше да е в друго състояние. Безпокойството отстъпи място на любопитство.
Стравински спря в средата на салона и се обърна към нея.
— Дойдох да ви призная, че ви обичам — заяви той.
Каква смес от славянски драматизъм, самонадеяност на светски лъв и известно въодушевление от звука на собствените му думи.
Струваше ѝ известно усилие да не се засмее.
— Какво казва съпругата ви по въпроса? — осведоми се иронично тя.
— Тя ви се възхищава.
Дръзкият отговор я остави без думи. Не знаеше дали да се смее, или да се вцепени от ужас. Всъщност би трябвало незабавно да му посочи вратата. Поведението му беше нечувано: той беше женен мъж, тя — сама жена. В следващия миг проумя, че в държанието му няма и следа от наглост, още по-малко от комизъм.
Стравински стоеше пред нея, по-добре облечен, отколкото при първата им среща, и очевидно в по-добро здраве. Редовното хранене, добрата храна, луксозната обстановка и финансовата сигурност даваха видим резултат. Умен мъж, който е наясно какво прави. Втренченият му поглед я държеше в плен. Тя осъзна, че не е в състояние да му се изплъзне.
— Екатерина знае, че ви обичам — призна той напълно естествено.
„Това е руската душа — помисли си Габриел. — Навярно за тези хора любовта има съвсем друго значение, не като за западноевропейците.“ Вероятно бе изтълкувал поканата ѝ погрешно. Пожела си да разбере малко по-добре какво става в душата на Стравински — и на жена му. Нервно пристъпи от крак на крак и остана до вратата като пиколо, което не знае къде да остави таблата с поръчаното шампанско.
Накрая прошепна колебливо:
— Значи сте говорили с мадам Стравински за мен…
— Естествено. С кого, ако не с Екатерина бих могъл да разговарям по толкова важен въпрос като любовта ми към нас?
Габриел познаваше много мъже. Жалки личности като баща ѝ, скучаещи офицери от рода на първите ѝ любовници, елегантни господа подобно на голямата ѝ любов. В шивачницата, където кърпеше панталони, още съвсем млада, тя се научи не само да шие, но и да общува с клиентите. По-късно, докато пееше по кръчмите, ѝ беше по-лесно да се отърве от нахални обожатели, отколкото да изпълнява популярни шлагери. Междувременно съзря, сега беше дама, твърде стара за влюбени младежи и твърде изискана и самоуверена за нахални семейни господа. Никога досега не се беше сблъсквала с мъж като Стравински. С каква смелост ѝ призна любовта си. Този велик творец я желаеше страстно и в гърдите ѝ пламна гордост. Той я обича… В следващия миг тялото ѝ се възпротиви. Навярно той е разтълкувал погрешно привързаността си към нея. Изглежда, бъркаше благодарността с любов и любовта с възхищение. Станало е недоразумение, обяснимо поради неговата култура. Няма нищо друго. Нищо, свързано със суетата ѝ.
Тя стоя известно време пред него, срещна безмълвно настойчивия му поглед. След това изрече с твърд глас:
— Като приятел винаги сте добре дошли, мосю Стравински. Вие сте гост в дома ми и заемате много специално място в живота ми. Преходно чувство, каквото е любовта, не би трябвало да разруши искреното ни приятелство.
Той понечи да възрази, ала Габриел го спря с жест.
— Дошли сте, предполагам, да ми посвирите от чудните си произведения. — Вдигнатата ѝ ръка посочи пианото. — Не мога да си представя друга причина за посещението ви, мосю Стравински. — Очите ѝ искряха като черни диаманти. — Не смятате ли и вие, че е по-добре да оставим нещата, както са?
Поклащането на главата му беше съвсем леко — възможно е да е било само илюзия.
— Да, мадмоазел Шанел, не би било зле да ви изсвиря най-новата версия на „Пролетно тайнство“. Преработих някои части.
Усмихна ѝ се дружелюбно, с леката надменност на гения. В никакъв случай нахално или двусмислено.