За голямата драма се погрижиха Дягилев и неговият хореограф, а в момента и любовник, Леонид Масин. По време на репетициите Масин бе започнал тайна връзка с млада балерина и сега истината излезе наяве. Дягилев беснееше от ревност. Беше толкова възбуден, че замалко да разкъса талисмана си — кърпичката от великата княгиня. Габриел побърза да я прибере на сигурно място в едно чекмедже, но караницата не спря. Накрая Масин заяви, че никога повече няма да работи за „Руския балет“, и си тръгна.
Елегантната графиня Грефюл разведри атмосферата, като позволи на Жан Кокто да я покани на скандален канкан. Музиката и танците оказаха своето въздействие. Всички ръкопляскаха, танцуваха неудържимо, при липса на партньорка се задоволяваха с шивашки манекени, мнозина се смееха до сълзи, Дягилев плачеше над чаша с абсент. Общото внимание постоянно се насочваше към композитора Жорж Орик, седнал на пианото. Той изпълняваше мелодиите на Жак Офенбах с такава сила, че си разрани пръстите на клавиатурата. По клавишите от слонова кост потече кръв, но я забелязаха едва когато закапа върху светлия килим. Мися реши, че е настъпил подходящият момент да подстриже диригента Ернест Ансерме, и той избяга от нея като подплашено пиле. Възползва се от вълнението около раните на Орик, грабна парче плат и си го нави като тюрбан на главата. Излезе на улицата с несигурни крачки, без шапка и вратовръзка, но успя да се спаси от преследвачката си.
Изтощена от канкана, Габриел се разположи в едно кресло и вдигна крака върху близката масичка. Не обърна внимание, че полата ѝ се е плъзнала над коленете; в момента ѝ беше все едно, и то не само защото бе пила твърде много. Балетистите гледаха женските крака единствено от професионален интерес, а повечето от присъстващите мъже вече не виждаха ясно. Навярно я виждаха двойна. Смътно си припомни мистични истории от манастира, в които ставаше дума за човешки същества с четири крака, но вече не помнеше какво точно разказваха легендите. Закиска се сама на себе си, учудена защо ли се е развеселила, докато всъщност ѝ се искаше да заплаче.
Мислите ѝ се върнаха към представлението. Страстната музика на Стравински бе намерила физически израз в движенията на танцьорите, но не беше само това. Всеки тон проникваше в сърцето ѝ. Усещаше нотите, сякаш композиторът лично ги бе изписал върху тялото ѝ. Вече нищо не ѝ вдъхваше страх, всичко беше изгарящо страстно. Завладяно от желание, тялото ѝ вибрираше. Мъжът и композициите му се сливаха във въображението ѝ. Повече чуваше музиката, отколкото да вижда Стравински като личност пред себе си. Усещаше звука като нежно докосване, представяше си как пръстите му се плъзгат по кожата ѝ. Копнежът да получи удовлетворение я беше замаял още в театъра. На премиерата обаче Стравински бе придружен от съпругата си и Габриел остана вярна на принципите си — не го прегърна пред очите на Екатерина.
След представлението мадам Стравинска се сбогува и шофьорът на Габриел я откара при децата. Мосю Стравински остана в Париж. Взе участие в празненството на Габриел, изпи невероятно количество водка, а може би и абсент — тя нямаше възможност да го наблюдава непрекъснато. По някое време си тръгна, навярно тласкан от демоните на алкохола, а може би и от собственото си неудовлетворено желание или от съзнанието за задълженията си като баща на семейство.
По бузите на Габриел потекоха сълзи. Често се питаше какво ще стане с жена му и с децата, ако тя се реши на тайна връзка. Съвместимо ли е подобно поведение със законите на гостоприемството? Тъжно, неописуемо тъжно. Защо бе срещнала този прекрасен мъж, този равен на нея творец при толкова трудни обстоятелства? Защо всички добри мъже бяха женени? Или се женеха за друга? Имайки предвид обаче как точно тези господа в нейно присъствие ставаха меки като восък, не можеше да се отрече, че им липсва сила на характера. Щеше да е весело, ако не беше толкова сериозно. Потиснатото ридание, в действителност циничен смях, премина в хълцане. Габриел се почувства неловко и притисна ръка върху устата си. Опита се да диша дълбоко, хлъцна, закиска се и се задави.
— Дами и господа! — Гръмкият глас я стресна дори повече от заплашителните викове на майката игуменка в „Обазин“. — Купихме сутрешното издание на „Фигаро“!
Откъде се бе появил изведнъж Стравински? Стоеше насред помещението, заобиколен от приятели, а застаналият до него Борис Кохно държеше няколко вестника. Гостите ги наобиколиха. Някои останаха прави, други се отпуснаха на колене, трети пълзяха, защото краката вече не ги държаха. Глъчката се засили, чу се шумолене на хартия. Гласът на Мися, учудващо трезвен, сложи край на бъркотията: