Този живот беше разрушен.
Габриел се питаше доколко има смисъл да отблъсква пламтящ от страст любовник. Нима любовта, дори само физическа, не е най-доброто средство срещу тъгата, която гореше вътрешностите ѝ, както Стравински гореше в огъня на несподелените си чувства?
Виждаше го постоянно — на пианото, на диригентския пулт. Прекрасен композитор. Изключително умен мъж. Гений. Не можеше да позволи парижката бохема да му се присмива. Трябваше да сложи край на драмата. Все едно дали Мися и Хосе ще одобрят постъпката ѝ. В този момент мнението на другите ѝ беше напълно безразлично. Взе решение да спаси честта на Игор Стравински. Категорично отхвърли мисълта, че това може да ѝ струва репутацията. Макар че Мися винаги имаше право.
Четиринадесета глава
Габриел, естествено, не сподели с Мися какви са намеренията ѝ. Постара се да действа тактично, доколкото обстоятелствата го позволяваха. Игор наистина живееше в нейната къща, но тя реши да се съобрази със семейството му и да не се свързва директно с него. Скоро или не толкова скоро неизбежно щеше да се срещне с Екатерина Стравинска очи в очи, ала дотогава поне щеше да я освободи от неприятната ситуация да е съпруга на мъж, над чиято болезнена любов се надсмива целият свят. Погрижи се да се види уж случайно с Ернест Ансерме и помоли диригента да предаде на Стравински следната вест:
— Кажете му, че може да ме посети по всяко време.
Ансерме явно бе изиграл много убедително ролята на любовен пощальон, защото Игор Стравински дойде в хотел „Риц“ още същата вечер, остана до сутринта и оттогава я посещаваше всяка нощ.
В резултат на безсънните нощи, прекарвани с любовника ѝ, Габриел много скоро се изнерви. Ритъмът на Игор Стравински определено се разминаваше с нейния начин на живот. Оказа се невероятно напрежение да бъде негова любовница. Той не ѝ оставяше нито миг почивка, всяка нощ я любеше по няколко пъти, но явно и това не му беше достатъчно. Габриел имаше чувството, че не ѝ достига въздух. Стравински се опитваше да я завладее изцяло, проявяваше необуздана ревност към независимостта ѝ и изискваше колкото страстно, толкова и отчаяно да разполага с нея изцяло, въпреки че все още беше женен и баща на семейство и нямаше никакви права върху нея. Да, той искаше Габриел цялата. Тялото ѝ, същността ѝ, сърцето, душата и времето ѝ. Понякога ѝ се струваше, че иска любовта ѝ насила. Тя обаче не изпитваше нищо повече от съчувствие, упоритост и гордост — именно това съчетание от чувства го бе довело в леглото ѝ.
Стравински упорито твърдеше, че е мъжът на живота ѝ. Ядно отказваше да говорят за Бой. Гледаше на себе си като на нейното бъдеще — какво го беше грижа за миналото? Въпреки това Габриел подозираше, че желае да се показва с нея в обществото, за да срещне сянката на голямата ѝ любов, която — колкото и да я отричаше — не успяваше да прогони. Габриел отстъпи пред настояванията му и няколко пъти двамата излязоха заедно, но тя се държа като стара гувернантка и не допусна някой да ги види насаме. Мися не одобряваше връзката им, ала ги придружаваше с готовност, например на концерт. И Габриел, и Мися се наслаждаваха на тези часове. Неоценимо беше един музикален гений да ги въведе в тайните на класиката. Стравински запозна Габриел с музиката на Бетовен и Вагнер; тя споделяше възхищението му от оперите на Рихард Вагнер, но не хареса симфониите на Лудвиг ван Бетовен. Понеже Игор се оказа изключително забавен придружител, и тя, и Мися лесно му прощаваха проявите на властност и надменност. Всичко това обаче нямаше нищо общо с любовта.
— Трупата на Дягилев е поканена на турне в Испания — съобщи Стравински в края на януари, в един от редките моменти, когато ѝ даваше почивка. — Испанците много държат да видят новото „Пролетно тайнство“.
Габриел лежеше на една страна, с лице към любовника си, но със затворени очи. Спеше ѝ се.
— Знам — прошепна тя. — Сергей ми каза.
— Чувствам се длъжен да замина с тях. Никой не може да дирижира музиката ми, както самият аз. Само си представи някой да я интерпретира погрешно. Немислимо!
— Да, прав си. — Капнала от умора, Габриел не схващаше какво ѝ говори той.
— Не мога да замина! — Викът му прозвуча болезнено, почти плачливо. — Как да те оставя сама, Коко?
В едно далечно ъгълче на съзнанието ѝ покълна мисъл, неразбираема, но странно утешителна. Знаеше, че тази amour fou — луда любов — няма да ѝ липсва. Ала имаше и още нещо, недостъпно за уморения ѝ ум.
— Не те разбирам — рече тя.