Коко се върна. Облечена в пътнически костюм с пола до глезените, с палто на ръка. Носеше и чанта с най-необходимото. Стискаше дръжката с такава сила, че кокалчетата на ръката ѝ бяха побелели. Това беше единственият видим знак за напрежението ѝ. Лицето ѝ си оставаше застинала маска, очите бяха празни.
— Можем да тръгваме — произнесе тя с твърд глас.
Смаян, Етиен поклати глава.
Тя отговори на погледа му, но не каза нищо.
Обзет от пълна безпомощност, Етиен кимна. Сякаш знаеше къде иска да отиде тя. Всъщност нямаше ни най-малка представа какво е решила да предприеме посред нощ. Отпи голяма глътка коняк с надеждата алкохолът да го успокои. Напразно. Забеляза как ръката му, стиснала чашата, трепери.
— Мен ли имаш предвид? — Поколеба се. Чувстваше се объркан и несигурен. Нима не е по-добре тя да пътува с шофьор? Все едно къде смята да отиде…
— Заминаваме за Ривиерата. — Отново тази решителност в гласа ѝ, която изобщо не подхождаше на призрачното лице. — Искам да го видя. Наложително е да тръгнем веднага, Етиен.
— Какво? — Мъжът шумно пое въздух и глътна още малко коняк. — Навън е опасно. Шосето е тъмно, паднала е мъгла и…
— Скоро ще се зазори. Не бива да губим време. До Лазурния бряг има много път.
Коко се обърна към вратата.
Етиен и Жозеф си размениха безпомощни погледи. Защо тя не се разпореди шофьорът ѝ да се приготви и да потеглят на разсъмване? Наистина ли дългът към приятеля стигаше толкова далеч? Беше ли длъжен да се съгласи с безумието на Коко? „О, не, тя не е луда“ — установи тъжно той и без повече коментари я последва навън в нощта.
Втора глава
Весело коледно настроение посрещна Габриел в Кан — болезнено ярко и шумно. Английски коледни песни и сладникави джаз парчета се носеха от кафенетата и ресторантите, огласяха крайбрежната алея. Поклон пред многобройните туристи от Британските острови и от Съединените американски щати. За да се чувстват туристите като у дома си на Ривиерата, редом с обичайните за Франция камбанки по палмите бяха закачени хартиени звезди.
Времето беше меко и тихо, почти без вятър, а звездното небе бе обгърнало залива като мастиленосин тюл, обсипан с пайети. На „Кроазет“1 царуваше елегантността: от скъпи автомобили, спрели пред луксозните хотели, слизаха господа и дами във вечерни тоалети. Беше Бъдни вечер; навсякъде гърмяха тапи от шампанско, масите, наредени с отбран порцелан, кристал и сребро, бяха украсени с палмови клонки и имел, келнерите отваряха стриди, а коледните сладкиши в хладилните камери очакваха сервирането на десерта.
При мисълта за празнична вечеря Габриел усети гадене. Беше на път от почти двайсет часа, но дори дългото пътуване не бе в състояние да отнеме поне част от слисването, пълното отчаяние, болката и вътрешното вцепенение.
Когато Жозеф почука на вратата, в сърцето ѝ се надигна страх. Бой не би събудил прислужника. Той щеше да използва своя ключ и да влезе в спалнята ѝ без чужда помощ. Нещо се бе случило. Редът беше нарушен. В ума ѝ се зароди подозрение, че е станала катастрофа, но тя побърза да го прогони. Бой притежаваше аура на герой. Мъж като него не би могъл да пострада. В следващия миг добрият, верният Жозеф ѝ нанесе смъртоносен удар. Предпазливо, внимателно, съчувствено. Естествено. Жозеф никога не губеше самообладание, макар че и той сигурно беше потресен от вестта, донесена от мосю Балсан. Изведнъж животът се промени. Габриел усети почти физически как светът ѝ се натроши на парчета.
След прозрението пламна надежда, че е станало недоразумение. В продължение на няколко гротескни минути тя се вкопчи в тази мисъл, но също толкова бързо осъзна, че Етиен не би пропътувал посред нощ пътя от Роайлиьо до Сен Кукуфа, за да си направи шега с нея. А Жозеф не би влязъл посред нощ в спалнята ѝ в пристъп на някакво глупаво настроение. Не, Бой вече го нямаше. Изведнъж всичко загуби значението си, остана само желанието ѝ да го види. Трябваше да се убеди, че наистина е мъртъв. Да разбере, че не е страдал. Искаше да бди над ковчега му. Той беше нейният мъж, макар да не ѝ бе съпруг. Той беше най-важната част от живота ѝ. Не, не част — той беше нейният живот.
Без Бой нищо нямаше значение.
Не хапна нито залък. От време на време Етиен спираше в някое крайпътно заведение и тя с неохота изпиваше кафето, което той ѝ носеше, но не приемаше нищо друго. Дори не слизаше от автомобила. Седеше върху кожената седалка вкаменена. Почти не говореше, също както в „Ла Миланез“. Знаеше, че приятелят ѝ не заслужава мълчанието ѝ, но имаше чувството, че не бива да произнася повече думи от най-необходимите. Сякаш Бой бе отнесъл със себе си и способността ѝ да говори. Завинаги. За вечността.
1
Крайбрежният булевард на Кан, прочут със скъпите си магазини, Двореца за фестивали и конгреси, където се провежда филмовият фестивал, елегантни заведения. — Б.р.